Парка на града.

Subject: Re: Парка на града. Thu Sep 29, 2011 7:07 pm

Докато вампирката говореше аз не спирах да я изпивам с погледа си. Когато стигна момента за момента в склада, мислите в главата ми се сблъскаха като морски вълни в скали. Бях адски объркан от това, което момичето пред мен казваше и от това, което правеше. Не искаше връзка и аз не исках...очевидно не искаше да се влюбва и аз не исках, да, определено не исках. Но кай по дяволите ме питаше?!
- Добре...-тихо казах аз докато се чудих какво да й отговоря и дали изобщо трябваше да й отговарям.
Извърнах глава на другата страна и се загледах в хората из парка. Имаше стари хора струпани на групички и говорейки си за времето...до колкото чух. Глупави човешки деца си играеха с някакво куче или по-точно го измъчваха, а няколко двойки стояха на пейки докато си дрънкаха някакви лигави глупости. Не, определено не ми трябваше връзка...Обърнах се отново към русокоската и усещах как това "Не, определено не ми трябваше връзка" започваше да изчезва и мъглата бавно го поглъщаше, а аз се опитвах да не позволявам да й кажа в очите, че исках...
- Значи никой не иска да се влюбва в другият...-казах като пълен идиот аз и на лицето ми се появи иронична и крива усмивка. - И май е...мисля, че е най-добре да спрем с това...
Погледнах я и направих пауза, след което приближих лице към нейното и впих устните си в тези на Кандис. Продължих целувката малко повече от необходимото и след това се дръпнах бавно назад като едновременно с това я погледнах в очите в който мислих, че е възможно да потъна...
Не исках да се отдръпвам от нея, но беше наложително. Самата целувка май беше грешка, но исках поне да я почувствам за последно. Тези толкова меки и "апетитни" устни караха ми вампирското ми сърце да потребва, а това определено не бе нещо което желаех да се случва.
Усмихнах се някак тъжно и с дясната си ръка сложих рус кичор зад ухото й, който палаво бе паднал пред лицето на Кандис.
- Само приятели...
Пророних, но толкова тихо, че не бях сигурен дали изобщо ме е чула. Да, определено не ми харесваше това просто определение, а именно "просто приятели", но това беше най-добрият вариянт за нас...за нас двамата.
Слънцето се скри зад тъмни облаци и във въздуха се разнесе мирис на дъжд...е явно и времето се чувства толкова отвратително като мен. Малка капка вода падна на ръката ми, но не й обърнах почти никакво внимание...отначалото. След само момент се загледах в чистата капчица вода и прехапах устни като се обеждавах на ум, че е по-добре да не поглеждам към момичето на пейката до мен.

Subject: Re: Парка на града. Sat Oct 01, 2011 8:43 pm

- Само приятели... - тихо пророни Крис
Тези негови думи предизвикаха странни чувства, емоции и усещания в мен. Изпитвах някакъв вид тъга поради факта, че явно всичко беше свършило тук и сега, но аз сякаш не исках да се примиря с този факт. Всъщност, ако трябва да бъда честна, аз дори не помня да е започвало нещо друго освен секс между нас. И все пак.. Нима бях... влюбена? Да бе.. не беше възможно след всичките тези векове да изпитвам подобни чувства. Е, да, обаче ги изпитвах. Защо не изключих чувствата си още в заведението? Щеше да е много по-добре и сега нямаше нито да сме в тази ситуация, нито да водим този разговор. Лошото бепе, че нямаше какво да сторя по въпроса.
Погледът ми беше фокусиран към неопределен обект пред мен. Гледах нявсякъде освен към Крис. Срамувах се от всички самопризнания към себе си, които мислено изказах туко-що. Малко по малко асимилирах всичко казано и случило се преди секунди. Как двамата въобще позволихме да стигнем до тук? Целувката му този път ми се стори още по-хубава. Вероятно поради факта, че тя беше последната. Да, определено всички искахме забраненото и трябваше да свикнем с мисълта, че е по-добре нещата да не се усложняват допълнително. Но как, по дяволите, щеше да се случи това като сега явно на пук на мен главата ми нон-стоп пускаше моментите прекарани с него и бях на прага на това да му изкрещя, че просто не искам всичко това да свършва? Но все пак нямаше да го направя. Не бях от онези лигави момичета, които първо говорят колко са несигурни в себе си, а после разправят, че таят специални чувства към някого. Щях просто да се примиря с всичко това, както правех винаги и само аз ще знам колко слабохарактерна съм.
- Само приятели.. - повторих след малката пауза, която направих. Гласът ми беше ужасно нерешителен. Все още се взирах в земята, а усещах, че и неговият поглед не беше насочен към мен, което малко смекчаваше нещата. Като изключим факта, че не сега незнаех какво да му кажа. Мразех да изпадаме в такава неловка тишина.
Усещах как постепенно малките капчици дъжд малко по малко се усилваха, но това не ми правеше особено голямо впечатление. Чудех се дали дъжда можеше да отмие всичките моменти, целувки и спомени подарени ми от Крис? Можеше ли да отмие чувствата, които изпитвах? Силно се надявах да можеше, но не винаги надеждите ставаха реалност.
Мислите ми бяха прекъснати от внезапното усилване на дъжда. Може би точно тогава щях да използвам именно дъжда като предтекст просто да се махна и отново да извадя на показ неувереността ми, но нямаше да го допусна.. отново.
- Искаш ли да се разходим? - внезапно се изправих и го погледнах.

Subject: Re: Парка на града. Sat Oct 01, 2011 9:37 pm

Случката се повтаряше, след толкова много години. Аз бях влюбеният глупак, чиято любов не бе желана...отново. И пак съжелявах, че се бях сближил толкова с едно момиче, че сега бях затънал до гуша в желанието да я направя моя...единствено моя.
Как по дяволите бях стигнал до тук и то не за първи път. Защо ставаше толкова сложно и не можехме да си останем само на "приятели с привилегий". Любовта било красиво адски неповторимо нещо, което всеки трябвало да почувства. Пълни глупости! Тя не правеше нищо повече от това да съсипва всичко. Мразех я тази "любов", и сега и преди хиледолетия я ненавиждах от дъното на вампирската ми душа.
Остра болка се появи, когато осъзнах, че тук се слагаше край на всички целувки и интимни моменти с русокоската. Но просто друг вариянт нямаше. Пределно ясно беше, че нито Кандси, нито пък аз, искахме сериозна връзка със всичките му глупости около нея. А не можех да я пусна да си тръгне от мен...Мамка му, защо...защо беше толкова заплетено...Исках нея...не тази любов...
Дъждът се усилваше постепенно и капките падаха пред зелените ми очи, мокрейки ме...карайки хората да си тръгват от парка.
- Да отидем ли някъде другаде? - попита ме тя първа, преди да й кажа, че трябва да се махаме от тук преди да сме се намокрили до кости.
Нещо в мен потрепна...част от мен ликуваше, че...за Бога беше жалко, но аз се бях зарадвал, че включваше и мен в нейният план за спасяване от есенния дъжд...Но, по дяволите вампирката просто се беше изразила така и нямаше никакъв подтекст или самисъл.
"Кристиан, ти оставаш сам. Както винаги си оставал. И Елена и...Кандис. Не можа да задържиш нито една от двете...просто смешка...ти си една шега на съдбата..."-говореше ми един плътен глас в мен. Глас който отново виждаше как пропадам...как "маската" ми се пропуква и чувството, за което бяха избухвали войни, това чувство се пропива през пукнатините и се излива в мен.
Спрях погледа си върху този на Кандис и ми се искаше да не й позволявам да каже, че няма да има нищо повече между нас. Изправих се и я изчаках да направи същото. Щях да хвана ръката й както бях направил по-рано днес, но се спрях и пъхнах и двете си ръце в джобовете на дънките си.
- Ще е по-добре да не идвам...с теб...
Усмихнах се едвам-едвам, въпреки, че ми се искаше да избия цял град, да съборя всяко едно дръвче в гората, използвайки единствено ръцете си. Не се сдържах и с пръстите на лявата си ръка прибрах зад ухото й един кичор, който преди това бе паднал пред красивите й до болка очите. Махнах ръката си от нея и спрях устни на челото й затваряйки очи.
- Съжелявам, че трябваше всичко това да приключи така. - изпивах я с поглед, накрая след като се дръпнах на известно растояние, по-ведро довърших- Ако останеш още дълго тук ще се намокриш...тръгвай...

Subject: Re: Парка на града. Sun Oct 02, 2011 9:10 pm

Никак не ми харесваше развоя на събитията. Това, че просто бяхме прекратили интимните си отношения не означаваше, че и заедно с тях трябваше да си отиде и приятелството ни, нали така? Кого въобще залъгвах.. съществуваше ли все още приятелство след като между нас имаше и нещо повече? По тона с който говорех както аз, така и той, се долавяше странна нотка в гласа ни.. нещо като.. сбогуване? О, не, определено нямаше да позволя това да е последният път в който го виждам. Преди не осъзнавах колко ще ми липсва може би заради това че никога не съм се вслушвала в себе си и чувствата си, но сега, когато го направих не исках да загубя Крис заради нещо подобно. А сега гледах как той се отдръпваше. Може би и аз несъзнателно се отдръпвах. Незнам.. всичко се случваше прекалено бързо и не можех да предприема нищо, за да прекратя тази нелепа лудост. Мразя, когато съм напълно безпомощна над случващото се.
В главата ми се въртяха ужасяващо много въпроси и един от тях беше дали някога отново щях да усетя вкуса на целувките му. Едва ли и това ме побъркваше. Исках Крис прекалено много, че дори бих си позволила и връзка, но това нямаше голямо значение.
Определено вече се бях обнадеждила, че просто нещата май трябва да си останат така. Просто приятели.. пф.. колко отвратително ми звучеше в момента. Това преди въобще не ме притесняваше, а сега.. ''Кандис, Кандис, защо се премести в Канзас? Какво, по дяволите, очакваше да се случи с теб и живота ти?'' Ужас, и този път гласчето в главата ми беше право, колкото и да не исках да си го призная. Трябваше да продължавам да обикалям света, убивайки невинни хора и правейки се на ужасна и подла кучка. Такава бях и след като се запознах с Крис, но защо, по дяволите, се промених? Защо имах надежди и дори започнах да мечтая? И в един момент, когато си мислиш, че живота ти е перфектен се случва нещо и осъзнаваш колко мизерен всъщност е живота ти.
Сега не ми оставаше нищо освен да си тръгна.. сама.. в погледа ми се четеше ''Сигурен ли си?'', но сякаш не очаквах наистина отговор. Може би той искаше да бъде сам, но аз в момента имах най-много нужда някой да бъде до мен. И все пак щеше да е прекалено егоистично от моя страна да пренебрегвам него затова просто го гледах безмълвно. Опитвах се да видя в погледа му какво мисли той, но мислите ми буреносно се вплитаха една в друга и просто не можех да разгадая погледа му.
- Добре.. - беше единственото, което ми се изплъзна от устата в момента.
Обърнах се и бавно направих едва няколко крачки, колкото ми бяха необходими, за да преценя какво да правя след това. Странно, вече мислех по по-различен начин от последните няколко секунди. Сега всичко в мен крещеше да не си отивам. Ами ако всичко това беше просто маска зад която Крис се криеше? Не биваше да го оставям сам.. просто не можех..
Бързо се обърнах към него и скъсих разстоянието по между ни драстично.
- Всъщност не, няма да си тръгна. - този път гласа ми беше изгубил неувереността си. - Просто няма да те оставя тук. Виж, усещам, че доста неща се промениха след разговора ни, но.. не искам това да става повод за да се отдалечаваме толкова много един от друг..
О, Боже.. дори усещах напиращи сълзи в очите ми. Не ми се беше случвало от.. мноого време. Добре, че дъжда прикриваше този малък факт..
- Ако наистина искаш да си тръгна ще го направя, но просто усещам, че има и нещо друго...

Subject: Re: Парка на града. Mon Oct 03, 2011 5:00 pm

Видях, че след като направи няколко крачки, вампирката се върна отново към мен, а ставаше все по - трудно и по - трудно да прикривам всичките си чувства, особенно когато тя ме караше да губя всякакъв възможен контрол. Всички мисли свързани с желанието просто отново да усетя устните й, бушуваха в главата ми и усещах как всеки един мускул в тялото ми се стягаше от напрежението. Ръцете ми се свиха в юмруци, а челюста замръзна щом русокоската започна отново да говори. Исках да изпусна парата, но за тази цел трябваше да стане невъзможното, а именно с Кандис да станем нещо много повече от приятели или от приятели с привилегий.
Слушах адски внимателно всяка една изречена дума от нея й сякаш само за секунда, главата ми се изпразни от мислите ми и единственото, което осана бяха две думи, които просто нямаше начин да кажа...никога повече.
- Виж...аз...-извърнах очите си настрани, колкото да не я гледам право в нейните, който бяха толкова примамващи и красиви. - Пука ми за теб...и точно за това не трябва да оставаш.
След казаното изминаха няколко секунди докато върна погледа си на ная. Капките вода вече я бяха намокрили русата й коса, която сега исках да докосна...по ангелското й лице се спускаха капки вода, а по червените и плътни устни на Кандис се спираха малки капчици дъжд, които в момента я караха да изглежда толкова невинна и беззащитна.
- Защо искаш да останеш?! Не разбираш ли, че не си заслужавам?! Просто...
Гласът ми беше сух и преграхнал и почти перфектно прикривах болката в него. Даже ми се получи добре и изкуственият гняв. Млъкнах за момент, само за кратък момент в който отново можех да отркията силата на лъжливата маска. Да отркия студената й прегръдка в която бях толкова силно пристрастен и да продължа да се преструвам, че Кандис не ми е толкова нужна колкото всъщност бе.
- Не се замесвай в нещо за което по - късно ще съжеляваш...
Не се получи заплашителният ефект, а само тих шепот изплъзнал се немощно от усните ми...

Subject: Re: Парка на града. Wed Oct 05, 2011 8:47 pm

Добре, сега определено бях наистина объркана. Какво се случваше с Крис? Какво означава това, че той не си заслужавал? Кой го казваше? Нямам спомени да съм му казвала нещо подобно нито пък имам намерение да му го кажа. Как въобще стигаше до подобни изводи? Усещах, че имаше някакви разногласия в себе си с които очевидно се бореше, но не можех да разбера какво се случваше с него като цяло. Имах чувството, че пулсът ми се ускори, когато ми каза, че му пука за мен. Боже, определено бях хлътнала.. Така де, не ми го казваха всеки ден..
И все пак трябваше да му се признае, че борави наистина умело с това да маха и слага онези маски, които не харесвах особено. Да, определено забелязвах как се опитваше да прикрие всичко онова, което премълчаваше, като се криеше зад хиляди маски. Знам от личен опит. Прекалено често напоследък и аз си служа с тях, за да се правя на корава, но понякога просто не ми се получава добре, докато на него май това му беше стихията. Той вероятно си мислеше, че ме заблуждава, че всичко е наред, защото аз самата знаех, че това не беше истина. Можеше да се нарече всякак- женска интуиция, предчуствие и т.н. И все пак не можех да спра въпросите и отговорите на някои неща, които тихо шепнеха в главата ми. Дали не направих грешка, че не си отидох? Трябваше ли просто да му обърна гръб и след това да го отбягвам винаги щом го срещна? Трябваше ли да се правя, че все едно нищо не се е случило? Не, определено не съжалявах, че не си тръгнах. Исках да знам какво се случваше. Имах право да знам.
- Кой е казал, че не си заслужаваш? - попитах го остро. Ако продължаваме по този начин определено разговорът ни нямаше да доведе до нищо смислено.
- Не се замесвай в нещо за което по - късно ще съжеляваш... - каза тихо той
По дяволите, това някакъв странен вид заплаха ли беше? Определено ми даваше пълни основания за сериозен размисъл над нещата. Нещо, което беше напълно излишно в момента. Просто начина по който го каза не ми се понрави особено.
- Да се замеся в какво?! - тонът ми продължаваше да бъде все така остър готов всеки момент да го прониже и той да ми обясни какво, по дяволите, ставаше. Е, жалко обаче, че никак не беше толкова лесно и подходът ми беше напълно грешен. Щом той не искаше да ми каже значи не можех да сторя нищо.
- Добре, щом не искаш да ми кажеш нищо не намирам смисъл въобще да водим този разговор.. Просто забрави. - вече звучах малко по-добре, но вътре в мен имаше малко раздразнение. Какво изобщо очаквах да чуя от него?

Subject: Re: Парка на града. Thu Oct 06, 2011 8:12 am

Май започвах да се оплитам в думите си и това определено не ми харесваше, никак даже. Не знаех дали трябва да започвам връзка...не знаех дали изощо ще мога да направя Кандис щастлива, а точно това исках и очевидно не успявах изобщо. Ако исках да бъда егоист за пореден път в живота си, щях да я спечеля за себе си...да я имам и да съм доволен от живота, но имаше голяма вероятност накрая да я нараня...
И май тук идваше другият вариянт. Трябваше да я накарам да мисли, че не искам връзка...че не я желая за себе си и най - вече, че НЕ съм влюбен в нея. Дали трябваше да си тръгна и да замина от града както правех постоянно, когато изникваше някакво важно решение или голяма крачка в живота ми...или пък...можех да я стресна и тя сама да се махне от мен.
При всички тези мисли усещах, че нещо в мен се свива от болка, и да...точно това беше...замръзналото ми до сега вампирско сърце жадуваше за любовта...и то не любовта на кой да е, а нейната нежна и красива любов. Не трябваше да мисля така, тя не ми е нужна...ще се справя и сам. Щях да замина за...Испания. Барселона бе един идеален град за следващото ми местене. Да, точно така това ми беше любимото място и там щях да си намера достатъчно алкохол и прясна кръв, достатъчна да забравя русокоската.
- Добре, щом не искаш да ми кажеш нищо не намирам смисъл въобще да водим този разговор... Просто забрави. - каза Кандис точно когато щях да започна да говоря с онзи мой леден глас.
- Май така ще е най - добре...да забравим за всичко, което се случи между нас...
Няколко сълзи напълниха очите ми, но не беше толкова трудно да ги задържа на място и да не позволя да се плъзнат по лицето ми. Не исках да си личи колко дяволски трудно беше да си тръгна от нея като исках точно обратното.
Проклетият дъжд продължаваше да вали и се засилваше. Понякога ми харесваше, но в момента не ми бе от любимите. Косата ми която попринцип бе небрежно разрошена сега се бе разпиляла около лицето ми и постоянно минавах с ръка през нея...понякога само колкото да я вдигнат нагоре, а в момента я стисках силно...сякаш исках да откъсна главата си заради това което правех в момента.

Subject: Re: Парка на града. Fri Oct 07, 2011 8:22 pm

Истината беше, че някъде в подсъзнанието си имах малка нежда, че ние с Крис ще.. незнам.. че нещо ще се случи помежду ни, но явно бях сбъркала ужасно много. Бях прекалено наивна понякога и го знаех. Не исках да се влюбвам и накрая се влюбих. А когато преди векове си бях обещала, че все пак ако някога се влюбя, то никога не бих допуснала любовта да избяга, а сега какво направих? Точно това, което не трябваше и се мразех адски много за това. И все пак донякъде не бях виновна. Не знаех дали и Крис изпитва нещо към мен, което беше много малко вероятно и именно това ме караше да не мога да му споделя чувствата си към него. Дали щеше да се присмее на всичко онова, което щях да му кажа? Именно заради това не можех да му кажа. Нали все пак бяхме заедно само заради секса. Не можех да си позволя да задълбавам нещата. Още повече, когато всъщност всичко приключи.. Само при тази мисъл и стомахът ми се свиваше и имах чувството, че всеки момент ще се разплача. Но не исках.. Не можех да си позволя такива своеволия от своя страна. Но как можех да спра думите му в главата си, които ми повтаряха казаното от него - ''.. да забравим всичко, което се случи между нас''? Как, по дяволите, можех да забравя онова, което се случи между нас? Не можех да забравя, а и не исках.. Просто това беше едно от единствените неща в ужасния ми живот, които не можех да променя.
- Добре.. - почти прошепнах като не бях сигурна дали ме беше чул. Всъщност нямаше абсолютно никакво значение дали ме беше чул или не, защото вече бяхме стигнали до крайното решение.
След това просто кимнах одобрително без да говоря повече. Не знаех какво повече можех да кажа. Явно колкото и да не исках да го приема между нас всичко беше приключило. Надявах се сега поне да си останем приятели. Щеше да бъде наистина ужасно ако за него съм била просто една краткотрайна секс играчка.
Усещах как очите ми се пълнят със сълзи, но дори не си направих труда да ги спра- дъжда щеше да ми помогне да ги залича, за което в момента му бях адски благодарна. Обърнах се и огледах парка. Явно ние бяхме единствените луди останали насред този порой, но въобще не ме интересуваше. Чувствах се наистина ужасно и бавно и несъзнателно започнах вдигам защитата на мислите и съзнанието си..

Subject: Re: Парка на града. Sat Oct 08, 2011 2:48 pm

Тя ми каза нещо което дори не чух и в момента в който ме бе обзела надеждата че може би ще ме накара да се откажа от мислите нахлули в главата ми за Барселона, видях как кима положително и очите ми се спряха на нейните...Исках да кажа всичко което мислех и чувствах, но сега просто не можех да си го позволя...да, бях влюбен и да, обичах я, но нямаше да я карам да страда, защото аз ще съм щастлив с нея...Може би хубавите моменти биха били много, но дори и малко, не исках да настъпват онези който ще я накарат да плаче...
Познавах се много добре и знаех отлично че няма начин да се променя...а аз винаги наранявах тези които обичам най-много...Не можех да си позволя да нараня й нея...не и нея...Обърнах се с гръб и просто тръгнах напред без да се обръщам за да я погледна за последно...това беше...или се обръщаш или не...май моите три крачки бяха минали и просто нямаше шанс да я погледна отново...а и тя навярно вече си бе тръгнала...да, защо ли ще стои и ще гледа как се отдалечавам...
Изведнъж неочаквано за мен се спрях и съвсем бавно се извъртях към нея...погледа ми се спусна по лицето й което изглеждаше толкова красиво...водните капки се спускаха по страните й и в момента бе най-красивото нещо което някога бях виждал...очите й също се съсредоточиха върху мен и без да усетя от устните ми се изпуснаха онези думи от които толкова време се бях страхувал и които толкова бях жадувал да изрека...
- Аз...влюбен съм...в... - започнах аз и тихо продължих- мамка му...Кандис, аз съм влюбен в теб !

Subject: Re: Парка на града. Sun Oct 09, 2011 6:35 pm

В мига в който той просто ми обърна гръб и тръгна без да се обърне се почувствах наистина ужасно. Това ли беше всичко между нас? Просто секс и когато вече бяхме прекратили интимните си отношения всичко свършваше? Не исках да повярвам, че всичко това се случваше с мен.. с двама ни.. Въпреки всичко не можех да го мразя. Явно чувствата ми към него бяха твърде силни и бях готова да отида при него и просто да му кажа всичко, което чувствам, а по-късно и да понеса срама от реакцията му. Колко ли смешно щеше да изглежда ако го настигнех и започнех да му говоря за това, което изпитвам макар и да бяхме прекратили всичко между нас. Не можех да си го позволя, а и по всичко си личеше, че той явно не изпитваше нищо. Стигнах до този извод по действията му. Странно, но имаше момент в който усещах, че той не искаше всичко това да свършва, а по-късно той дори не се обърна..
Бяха изминали едва няколко секунди, а аз мислех, че са минали часове. Усещах го на километри от себе си, а всъщност беше на само няколко крачки от мен. Усещах също и че до скоро сълзите, които напираха в очите ми вече бяха излезнали на яве, но, за щастие, се сливаха перфектно с дъжда.
Миг по-късно видях как се обърна и незнайно защо ме обзе прилив на щастие. Радвах се, че поне още веднъж щях да зърна очите му.
- Аз...влюбен съм...в... мамка му...Кандис, аз съм влюбен в теб ! - каза той достатъчно тихо, за да го чуя.
Първоначално не реагирах изобщо. Просто.. го гледах. Колко глупаво от моя страна, но какво можех да сторя в такъв момент. Нямаше начин да не съм изненадана и не знаех какво да правя. Знаех само, че в момента за пръв път от много отдавна усещах вампирското си сърце да тупти ужасно участено, а отвътре преливах от най-различни емоции. Дали всъщност това не беше някаква шега? Не знаех и не исках да знам. Просто се отдадох на емоциите си..
- О, Крис.. - беше единственото, което успях да изрека и бързо се приближих към него като впих устните си в неговите. Да, определено това беше импулс на който аз се поддадох и макар да не знаех дали това, което ми каза той и целувката променяха нещо, аз все пак продължих целувката за много по-дълго от колкото по-рано в склада.
- Обичам те.. - казах тихо гледайки право в зелените му очи.

Subject: Re: Парка на града. Mon Oct 10, 2011 4:02 pm

След признанието, което направих пред Кандис и най-вече пред себе си, вампирката бързо се приближи към мен и впи устни в мойте. Ръцете ми обвиха бавно и внимателно тялото й и я предърпаха към моето. Когато тя бе близо до мен, аз се чувствах спокоен и...щастлив. Боже, колко годни бяха изминали и сега най-карая обичах...отново бях щастлив...
Целувката ни продължи по-дълго от предишната в склада, но честно казано не изках изобщо да свършва. Дори и въздух не ми трябваше в момента. Определено нямаше да оставя Кандис да си тръгне...исках я...исках я само и единствено за себе си и щях да направя всичко само и само да ми повярва, че знам какво говоря и че съм напълно сериозен.
- Обичам те...-каза тя тихо, поглеждайки ме в очите.
За миг затаих дъх, изненадан от това което бе казала..."Обичм те...Обичам те"-кънтеше в главата гласа й и този път голяма радостна и истинска усмивка се появи на лицето ми.
- Обичаш ме...-невярвайки повторих като глупак, докато гледах като идиотски.
Водата се стичаше по лицата ни и устните на вампирката изглеждаха все толкова апетитни както винаги...приближих се и слях мойте с нейните като бавно прониканах с език...Когато целувката преключи прокарах пръст по нежното й в момента мокро лице и я загледах сериозно в невероятните й очи.
- Обичам те...
Казах много тихо, но бях напълно сигурен, че тя ме е чула. Надявах се този път да не стане както последният път в който казах "Обичам те" и се заклех да не правя такава грешка. Но нещо в мен ме караше да си мисля, че нямаше да се повтори случката от преди толкова много време. В момента хилядите маски се бяха счупили на много малки милиони парченца и падаха от лицето ми, оставяйки истинският Кристиан Вокил. Оставих само една...за резерва в случей, че ми потрябва...макар, че се надявах да не се стига до там.

Subject: Re: Парка на града. Wed Oct 12, 2011 9:01 pm

- Обичам те - каза той също толкова тихо като мен.
Усещах как отново виждах тази хубава негова страна лишена от всякакви маски и преструвки. Усещах също и как засиях, когато той ми каза това. Сияех всеки път щом ме докоснеше или целунеше, но сега просто.. чувствах се по-различно и това чувство наистина много ми харесваше, но.. трябваше ли да се радвам за това? Знам, че винаги, когато обичам някой това никога не завършва добре. Не искам същото да се случи и с мен и Крис. Просто нямаше да го допусна. Не исках да си изграждам и предварителни очаквания за нещо, което можеше и да не се случи и затова не биваше да имам твърде големи очаквания. Факт е, че бяхме споделили чувствата си, но това в действителност променяше ли нещо? Честно казано, незнам, но сега по-важно беше да не допускам той просто да си отиде. Не исках сега, след като се случи всичко това той просто отново да тръгне без да каже нищо и да не се знае дали някога ще го видя отново.
- Не си отивай.. - в гласа ми се долавяше нотка молба, която след секунди бе подсилена като сключих ръцете си на врата му и отново го целунах.
Отново усещах устните му върху своите. Колко странно, до преди минути тъгувах, че никога повече няма да го усетя толкова близо до себе си, а сега вътрешно кипях от щастие, че все пак това се случи.
Щом целувката приключи приковах погледа си в неговия. Чувствах се като едно дете. Наивно и влюбено дете.Бяхме наистина луди поради факта, че бяхме останали на този дъжд. Всъщност, не ме интересуваше дъжда. В момента имаше хиляди по-важни неща от него и аз напълно го игнорирах. Въпроса беше- какво ми правеше Крис, че да се чувствам по този начин? Да забравям каква съм всъщност и да се питам какво правя и макар да не намирам отговор аз все пак оставах.. Защо? Нима след всички онези гадости, които ми натресе живота сега беше ред за нещо хубаво? Искренно се надявах да е така.. И сега тъй като бях решена да отговоря на този въпрос щях да започна от това просто да изчакам отговора на Крис.

Subject: Re: Парка на града. Fri Oct 14, 2011 8:32 pm

- Не си отивай.. - каза тя и сключи ръце на врата ми.
Устните й се приближиха и само след секунда, заедно с мойте бяха едно цяло. Ръцете ми се спряха на ханша на Кандис и аз ги отпуснах. Харесваше ми тя да бъде в прегръдките ми...харесваше ми да мога да усетя вкуса й...и да, определено исках да е само и единствено моя. Не знаех дали тя би се съгласила, но не исках само секс или нещо от типа "отворени връзки"...май наистина се бях побъркал. Това малко момиче, което имаше най-красивите очи, които някога бях срещал, ме бе накарало да се...влюба и дори да пожелая връзка. Това изобщо аз ли бях?! Нали не беше една нова маска, създала се сама и толкова тихо и прикрито от самият мен, че дори не бях забелязал?! Не, не, не това беше истинско. Любовта ми бе истинска и исках да захвърля всяка една маска зад мен и да продължа и...исках Кандис да е до мен...
- Няма...до теб съм...- отговорих тихо след секунда аз и я погледнах в очите.
Не издържах много и отново впих нежно устните си в нейните. Исках да запомня вкуса й, а той бе толкова сладък и не исках да спирам да го усещам...
- Искаш ли да се махаме от тук...? - попитах аз погледнах към небето, което определено бе в лошо настроение и не мислеше скоро да спре да лее дъжд.
Видях как поредната капка се плъзва по лицето й, но то бе достатъчно мокро, че дори и мокра следа не се образува. С показалец проследих пътя на дъждовната капчица, паднала миг по-рано върху лицето на момичето, което ме караше да...искам да бъдя истински.

Извинявам се за закъснението си и за краткият пост.

Subject: Re: Парка на града. Tue Oct 18, 2011 8:24 pm

- Няма...до теб съм...- отговори ми тихо гледайки ме в очите.
Думите му наистина ме зарадваха. Дали му вярвах? Всъщност да. Незнам защо. Едно беше да го обичам и друго да му вярвам. Е, аз обаче правех и двете. И го обичах, и му вярвах и определено не ми трябваше причина за това. Било то дали се дължеше на това, че умее да ме целува, взимайки и последият ми дъх, както не помня някой да беше правил. Или може би заради това, че очите му бяха толкова загадъчни и наистина бях влюбена в начина по който ме гледаше и изпиваше с погледа си.. Просто му вярвах и дори в този момент да ме лъжеше, че ще бъде до мен, не исках да мисля за после както и че може да си тръгне.
Целувките му наистина доста ме разконцентрираха от мислите ми и миг по-късно вече опасенията ми бяха забравени. След малко отново заговори като ме попита дали искам да се махнем от тук. Да, определено исках да се махнем от тук. Заради този ужасен дъжд сега и двамата бяхме мокри до кости. Какъв късмет само.. И въпреки него и двамата с Крис все още стояхме под дъжда.
- Да, но.. Къде смяташ, че можем да отидем след като идвамата сме толкова мокри? - засмях се и всъщност го казах повече на шега отколкото на въпрос, но ми беше интересно къде наистина можехме да отидем. След това отново го целунах и леко и нежно прехапах долната му устна.
В един момент усетих как почти бях свалила защитата над мислите си. Не че се противях на това той да види за какво мисля, но той също добре прикриваше своите. Странен характер съм понякога, но все пак бързо отново издигнах защитата си. Иначе рискувах вампира срещу мен да види колко много го желаех и исках само за себе си. За нещастие, обаче нямах достатъчно кураж, за да му го кажа.

P.S. - God... твоите закъснения са абсолютно нищо в сравнение с моите, за което се извинявам.. просто напоследък не мога да разпределям времето си.. ;s

Subject: Re: Парка на града. Fri Oct 21, 2011 6:39 pm

- Да, но.. Къде смяташ, че можем да отидем след като идвамата сме толкова мокри? - попита тя шегувито и ме целуна нежно като накрая захапа долната ми устна.
Отдръпнах се на сантиметри от лицето на Кандис и на лицето ми се появи широка и глуповата усмивка. В момента се чувствах като пълен глупак подмамен от това непознато за мен чувство...любов. Беше ли ме страх? Хм...добър въпрос, но в момента може би още не бях осъзнал, че за втори път в дългият си вамприски живот бях казал "Обичам те"...
Бях се загледал в русокосото момиче в прегръдките ми и без да разбера как, с всяка изминала секунда, моята толкова тъпа усмивка заемаше все по-голяма част от лицето ми. Май наистина този път бях нагазил много надълбоко във всичките си чувства, но за момента определено не ми пречеше.
За момент затворих очи за да засиля чувствителността на кожата си и да усетя всяка част от нея още по-силно и изведнъж осъзнах как искам да бъде още по близо до мен...да бъде още по-„моя“...Капките дъжд спускащи се по лицето й я правеха дори още по красива и сега разбирах защо бях успял да кажа всичко което чувствах...Тя не бе просто една красавица...тя бе моята красавица...тази появяваща се в мислите ми до думата „любов“...
-Може да отидем у нас...едно горещо джакузи може би ще ни се отрази добре...-предложих с малко по лека усмивка и я притиснах още по силно в себе си...исках да бъде винаги в обятията ми и докато водата се стича по кожата й, телата ни да бъдат едно цяло, което да достави онова невероятно усещане и на двамата...

P.S. Хаха...няма проблем! Закъснявай си колкото искаш и не се притеснявай.