В кафенето

Subject: Re: В кафенето Wed Jun 22, 2011 5:26 pm

Да, това определено беше един от онези романи, на които можех да се смея до припадък. За Бога, та дори нямаше смисъл в това...човек и вампир, никога не можеха да са заедно като двойка...единствената възможна връзка беше чисто "хранителна"
Засмях се на ум и "пуснах" погледа си да остави на мира Роуз и се плъзна по претъпканото заведение. Но за сметка на това се заслушах в спокойният пулс на момичето, седнало до мен.
- И...какво мислиш за този въпросен вампир, който се е влюбив в човешко момиче...
Попитах любопитно и отново върнах любопитният поглед на нея, все пак нямах намерение да пропусна възможността си, да видя емоциите в очите й.

Subject: Re: В кафенето Wed Jun 22, 2011 5:32 pm

-Какво мисля за вампира? -Зачудих се.. Това ми навя спомени за онази ужастна вечер, когато 4 вампира искаха да ме ухапят, да се превърна в тяхно основно ястие. Усетих как дъхът ми се забърза, но трябваше да го прикрия.
За миг погледнах събеседника си, след което отклоних поглед.
-Мисля, че вампирите са изопачени в книгите.. Че ги представят, като прекалено мили и добри.
Вдигнах рамене и отпих от кафето.
Беше си истина поне според мен.. нямаше нищо, което да свързва романа с реалността в която бях принудена да живея.
Тръснах глава, за да прогоня тези мисли.
-Ами ти? Какво мислиш за вампирите?
Погледнах го отново, но само за няколко секунди.

Subject: Re: В кафенето Wed Jun 22, 2011 5:43 pm

Усетих промяната в нея, изведнъж се напрегна и беше някак отнесена...Опита се да си върне контрола въху себе си и не след дълго бе почти успяла.
- Ами ти? Какво мислиш за вампирите?
Въпросът й ме изненада малко, но това не си пролича по нищо.
- Вампира...е...просто едно митично същество и според мен не е виновен за убииствата , които е извършил, поради простата причина, че това му е било нужно.
Гласът ми беше безгрижен, но в него имаше някакво...някакво настроение, може би, което ме караше да звуча, все едно се разкривах.
Бързо прикрих напрежението си с леко нервен смях и изпих останалото от кафето.
- Ти вярваш ли в тях?

Subject: Re: В кафенето Wed Jun 22, 2011 5:49 pm

Погледнах го подозрително. Питаше дали вярвам в тях, щеше да е лъжа, ако кажа не, защото дори имах среща с тях. Приведох се напред.
-Ти си един от тях. -Гласът ми ясно поясняваше, че това не е въпрос, а изразяване на факт.
Придърпах чантаа си и се изправих. Усещах, че шанса да стана вечеря се уеличаваше, но щях да изчакам отговора му, макар да бях сигурна.
Цялото ми тяло трпереше почти незабележимо, а очите ми бяха втренчени в него.
Бях същински магнит за опасности, за бога.. Не можех и минута да ида някъде без да се окажа в отенциална опасност.
Преглътнах шумно.

Subject: Re: В кафенето Wed Jun 22, 2011 6:01 pm

- Ти си един от тях.-каза тя изведнъж.
Засмях се гръмко и я погледнах все едно ми каза, че е леприкон.
- Аз..какво...вампир?
Едвам едвам казах аз, през престорения си смях, но единствено аз знаех или бях сигурен, че този театър, който разигравах пред Роуз, беше толкова трениран и повтарян, че аз самич започвах да се съмнявам, че съм вампир.
- И какво те накара да си мислиш, че съм вампир.
С наслешка казах аз и я погледнах с недоверие.

Subject: Re: В кафенето Wed Jun 22, 2011 6:16 pm

Продължавах да стоя изправена, всички в кафенето ни гледаха и си шушукаха нещо.
-Интуицията ми рядко греши. -Казах тихо, като стиснах чантата си в ръце и се огледах за изхода. Беше препълнено.
Тръгнах към него, но хилядуте хора ми пречеха да мина, сякаш умишлено го правеха. Изпуснах чантата си и се наведох.
Трябваше вече да съм избягала, за бога.. а аз се опитвах да опазя чантата си. Дори да не бе вампир... все пак малко излишна паника нямаше да ми дойде в повече.
Напоследък бях свикнала да се доверявам на всекиго.
Нима не бях си изпатила достатъчно? И ето ме-стоя тук, събирайки нещата от чантата си, като наоколо 'витаеше' предполагаем вампир.

Subject: Re: В кафенето Wed Jun 22, 2011 6:25 pm

- Интуицията ми рядко греши.-прошепна и тръгна към мен но изпусна дамската си чантата.
Приближих се и помогнах да ги събере, но когато видя ръцете ми, уплашената Роуз се дръпна като изгорена от мен, опита се да тръгне в друга посока, но аз я хванах за ръката.
- Къде си мислиш, че отиваш?!
Усмихнах се нахално и тръгнах към изхода на заведението. Бях хванал ръката й и тя нервно пристъпваше с мен.
Хората ни гледаха някак странно, но имах много по-важна работа сравнение с това да играя ролята на нещо, което не бях.
Излезнахме отвън и аз затворих врата на заведението.
- Не бягай!
Внуших й бързо и я погледнах странно...От къде знаеше за вампирите?! Какво по дяволите стваше тук?!
- Чуй ме внимателно, няма да бягаш от мен, ясно ли е?-тя кимна леко и аз продължих.- А сега ми кажи от къде знаеш за нас, вампирите.

Subject: Re: В кафенето Wed Jun 22, 2011 6:41 pm

Той ми каза да не бягам и аз деаствително не можех да мръдна тялото си. След това ме попита от къде знам.
-Преди 2 години се озовах в приемно семейство вампири, които едва не ме убиха. -Казах истината и не можех да се спра..
Той ми беше внушил нещо... Както и те ми внушаваха. Цялото ми тяло трепереше от страх, не знаех какво ще направи.
-Моля те, не ме наранявай.. -Казах безпомощно, като се взирах в очите му. Сърцето ми биеше лудо, не можеше да спре.. А и как би могло, ако сега се окажех храна на този вампир? Не исках отново да бъда нахапана. Не исках да умра.

Subject: Re: В кафенето Wed Jun 22, 2011 6:57 pm

Мамка му! Беше толкова беззащитна и не можеше дори да помръдне.
- Ако те ухапя...само малко от кръвта ти...
Бавно се прближих към нея, както ловец причакваше плячката си за следващото и решаващо движение.
Пръста ми мина по врата й и очарта "целта" ми, докъто правех мали кръгове по кожата й, тя цялата настръхна...беше толкова лесно...да се нахраня както трябва, можех само да я опитам, но не да я убивам.
Започнах да се ядосвам на себе си. Как можеше да нямам никакъв контрол върху себе си, та ние бяхме посред улицата, какво изобщо си мислих, че правя?!
- Няма да казваш на никой за мен.
Отново включих голяма доза силно внушение и изсъсках с леден глас:
- Бягай!
Още щом ме чу какво й бях казал, тя моментално изчезна от погледа ми, пресичайки няколко улици на бегом.

Subject: Re: В кафенето Wed Jun 22, 2011 7:02 pm

Тичах бързо.. усетих как чак краката ми изтръпват.. Спрях да си поема въздух и се облегнах на една стена.
-Боже.. -Казах, като усетих сълзите от уплахата. Бях на косъм, на косъм да стана негова вечеря. Свлякох се на земята, като дишах тежко. Само няколко пресечки, още виждах кафенето, но нямах сили да бягам повече. Усещах как сърцето ми биеше така, че го чувах в ушите си.
Преглътнах и облегнах глава на стената.
Молех се да не дойде, молех се да не умра, защото имах толкова неща да видя и да науча.. Едва на 17 и животът да приключи? Щеше да е нечестно.
-Мамка му.. -Изругах, като видях, че съм си одрала крака.

Subject: Re: В кафенето Fri Sep 16, 2011 6:25 pm

Поредният ден в Канзас. Не, определено не беше скучен. Беше просто трагичен. От както станах от леглото главата ме болеше ужасяващо много, а дори не помнех какво съм правила миналата вечер. Аз обикновенно ходех по купони, но никога не се бях напивала до толкова, че да имам чувството, че главата ми ще се взриви след секунди. Е, поне се бях нахранила, което беше добре, но това просто не стигаше, за да спре главоболието ми. Не можех да фокусирам мислите си върху нищо и мисля, че дори да видя собственото си отражение в огледалото пак няма да се позная. Както и да е. Едно силно кафе щеше да ми дойде наистина добре. Бързо се изкъпах и облякох. Сложих си слънчевите очила, тъй като дори слънцето ме дразнеше ужасяващо много и бързо излязох. Този път вместо да си повикам такси реших да отида пеша до кафенето, в което ходя обикновенно. И без това не беше никак далече от къщата ми.
След около петнайсет минути стигнах до кафенето. Обикновенно беше спокойно, но сега все едно всички на пук на мен образуваха страшна суматоха и това причиняваше повече шум от необходимото. След минута-две намерих една свободна маса и бързо седнах там преди някой друг да го е сторил преди мен. Сервитьорката, която май не ми симпатизираше много, както и аз на нея, дойде, за да вземе поръчката ми, която се състоеше от едно силно кафе като наблегнах на ''силно''. Това човешко създание винаги объркваше поръчките ми, но този път само да го стореше бях способна на нечувани и невиждани неща извън пределите на фантазиите на човек. Е, за нейно щастие, не беше объркала поръчката ми. Подхвърлих й парите и само строгият ми поглед можеше да й подскаже, че заплахата ми не е отминала, за това тя бързо си отиде.
Отпих малка глътка от кафето и хванах главата си с ръце като се облегнах на масата. Кафето май съвсем малко помогна и успях да фокусирам мислите си. Бяха изминали няколко седмици откакто срещнах в парка онова дете. Имах чувството, че когато я видях нещо в мен се преобърна и.. незнам какво точно се случи, но не можех да не се замисля за някои неща.
Колко жалко. Просто си седях и обмислям поредните ми глупави мисли.

Subject: Re: В кафенето Fri Sep 16, 2011 7:19 pm

Станах рано сутринта и след малката си тренировка минах през банята за един бърз студен душ. След като облякох дънки и блуза с къс ръкав обмислях дали да не се поразходя из града, но образа на онова момиче- Кандис отново се появи в главата ми. За Бога какво по дяволите ми ставаше, че когато най-малко очаквах се сещах за нея...Това определено не ми харесваше. Не трябваше да изпитвам нищо по-силно към някаква вампирка...въпреки, че наистина беше някак специална, някак напълно различна от всеки, които бях срещал през дългогодишният ми вампирски живот.
Плъзнах палеца си по екрана на телефона си и спрях мигновенно когато стигнах до нейният номер...дали да не й звънна? Не, не...не трябваше.
Излезнах от къщата си и реших да си намеря някое кафене в което можех да немеря свясно кафе. Вървях по улиците и само тъмните очила предпазваха очите ми от това толкова дразнещо и ненавиждано от мен слънце. Погледа ми се спря на няколко пъти върху момичета на около 20 годишна възраст с тяло в перфектна форма и устните ми се изкривиха леко в краичетата в малка усмивка, но не исках да показвам прекалено голям интерес...просто не беше забавно.
Докъто вървях из улиците на Канзас се бях замислил дали не е време да замина за някъде където определено щеше да ми бъде по-интересно, но знаех, че нея нямаше да е има там, а тя наистина беше...интересна. Мамка му, Крис спри да мислиш за нея. Само привличане, нали така. Разбира се, че беше само това!
Влезнах в едно заведение и бях напът да излезна бързо като светлината, защото явно всички маси бяха заети с най-различни прости човеци, които очевидно нямаха друга работа. Боже колко ми лазеха по нервите всеки един от тяхната жалка раса...Но забелязах познатото й лице седящо на една маса в другият краи на помещението. Закачих една небрежна усмивка на лицето си и махнах слънчевите очила от лицето си като бях напът към нея.
- Здравей...би ли имала нещо против ако седна до теб? - попитах я любезно и изчаках отговора й като се взирах с интерес към очите й които все още не виждах от слънчевите й очила.

Subject: Re: В кафенето Fri Sep 16, 2011 8:30 pm

Ето, че все пак се намери някой, който успя да ме изкара от тези глупави размисли за онова дете. Бях толкова благодарна на този ''някой'', но в същото време и му бях бясна, че въобще се е приближавал още повече да ме заговори. Наистина бях в ужасно настроение. Така и не си направих труда да погледна кой туко-що беше дошъл до мен и инстинктивно му отговорих това, което се очакваше да отговоря. За щастие, настроението ми не беше повлияло на държанието ми.
- Разбира се, че нямам против.. - махнах чантата си от стола до мен докато прилив на чужда енергия не скова тялото ми. Не, не беше човешка. По-скоро вампирска енергия. Енергия, която ми беше до болка позната и от която всеки път настръхвах. По всичко беше ясно, че тази енергия идваше от ''човека'' до мен. Замислих се за гласа му и дозата ирония, която вкарваше във всяка дума.
- Крис?! - попитах изненадано
Нямаше кой друг да бъде освен Крис. Бавно вдигнах погледа си и съзрях познатата фигура. Е, оказах се права. Наистина беше той. Странно, най-малко съм очаквала да видя него тук. Гневът, който изпитвах от факта, че някой ме беше прекъснал се беше превърнал в радост. Погледът ми срещна неговия, който настойчиво ме гледаше. Махнах слънчевите си очила и му се усмихнах сладко. Всъщност усмивката ми май беше малко извинение, за това, че му казах, че ще му се обадя, а не го сторих. Просто напоследък станаха доста неща и.. но това изобщо не ме оправдаваше!
- Здравей.. ъм.. Радвам се да те видя тук.. - изправих се и го прегърнах. Макар и в момента да бях с високи токове той все още си оставаше по-висок от мен.
Искаше ми се да мога да му кажа ''Липсваше ми'', но просто не можех. Първо, защото изобщо не си падах по тези сладникави глупости. И второ, защото ние бяхме просто приятели, между които има малко увлечение. Или иначе казано- секс. Макар, че аз донякъде наистина си го мислех, което не беше никак добре.
Не след дълго седнах на стола и той също последва примера ми.
- Е, как си? - отново му се усмихнах и го гледах така сякаш за пръв път го виждах. Е, не беше точно такъв поглед, но беше нещо подобно.

Subject: Re: В кафенето Fri Sep 16, 2011 9:03 pm

- Разбира се, че нямам против..
Отговори ми тя без да ме погледне дори и аз си помислих, че май беше грешка да искам да сядам на неината маса. Смисъл...не се бяхме виждали от доста време и не знаех изобщо дали е искала да ми вижда отново. Мислите ми бяха прекъснати от гласа й който ирече името ми някак изненадано.
- Хей...- все още объркан от промяната в настроенито, едва й отговорих и малка усмивка се разнесе по лицето ми.
Приближих се към нея и последвах примера на вампирката като също я прегърнах. Самият допир до рускокоската ме накара да изпитам някакво толкова познато чувство, което наистина не трябваше да ми харесва и въпреки това бе адски приятно.
- Е, как си? - попита ме тя и седнахме на местата си.
- Добре...и малко отегчен от самият град. Честно казано очаквах поне един ловец да ме намери за да се позабавляваме малко. - пошегувах се и се засмях разсеяно.
Докато се бях загледал в зелените й очи, точно щях да заговоря отново когато една от сервитьорките на заведението се приближи към нас и с малка и срамежлива усмивка ме попита какво ще поръчкам. Само за миг отделих погледа си от Кандис, колкото да поръчам кафе и ботилка минерална вода. Устните ми се разтвориха и от там се показа една малка и потаина усмивка, която както и предполагах свърши работа пред човешкото момиче.
- А ти как си? Нещо ново около теб?
Започнах с върпосите аз веднага след като двамата останахме отново насаме. Този път взех контрола върху лицето си и задържах напиращата усмивка като единствено очите ми разкриваха, че наистина се радвам да я видя пак.
Дръпнах пепелника към мен и извадих кутията си с цигари като видях, че са на свършване, но за сега имах достатъчно. Поднесох една цигара към устните си и точно когато щях да я запаля, спрях движенията си и погледнах към Кандис.
- Нещо против ако запаля?

Subject: Re: В кафенето Sat Sep 17, 2011 8:41 pm

- А ти как си? Нещо ново около теб? - попита ме той.
Въпроса за това как съм мислех да го пропусна, тъй като отговора ми се подразбираше. Като изключим ужасното ми главоболие всичко си беше наред. Пък и нали в това е смисъла да бъдеш вампир. Да се храниш, да правиш всичко за удоволствието и да се чувстваш добре. Всъщност не точно това означаваше да бъдеш вампир, но напоследък това бяха новите ''тенденции'' и идеали за всяко едно свръхестествено същество..
- Все същата скука.. Града доста ми хареса и вероятно ще се задържа повече тук. Макар, че скоро ще ми се наложи да се преместя за кратко. Общо взето.. това е. - усмихнах се и отново го погледнах.
Беше ми интересно как задържа и прикрива всичките си емоции под една ''маска'' през която понякога си мисля, че никога няма да мога да надникна отново. Веднъж вече успях, но за кратко и тази негова страна наистина ми допадна. Можеше и някога пак да успея, но не знам дали той искаше някой да види какъв всъщност наистина е той. Пък и коя бях аз, че да му се бъркам в тези неща? Аз, предполагам, че бях просто кратко удоволствие и нямах нищо против това.
Докато за кратко се бях замислила за това, той вече беше извадил цигарите си и ме попита дали ще имам нещо против ако запали, а аз само поклатих глава като отново се усмихнах. Както казах и преди- цигарите ще го убият. Макар и не на практика.
Внезапно в ума ми излезе отново лицето на онова момиче в парка..сама.. определено нещо ми ставаше. Не биваше да ме е грижа и да изпитвам жал, нали? Е да, но защо ме беше грижа толкова много?
- Крис, ти как би постъпил ако срещнеш дете, което си няма никой и е досущ копие на характера ти и... - спрях за момент и се замислих. Сигурно всичко, което бях казала до сега бе прозвучало смешно. Едва ли той би могъл да ме разбере.
- Няма значение.. забрави. - все още бърках кафето си, което сигурно вече беше хладко. Сигурно ме бе помислил за луда и ми беше малко неловко след всичко това, което му изтърсих туко-що и накрая просто завърших всичко с едно ''забрави''. В следващия момент сервитьорката, която не харесвах изобщо, дойде да донесе поръчката на Крис. Бях й ужасно благодарна, че поне за кратко наруши тишината, която бе предизвикана след думите ми.

Subject: Re: В кафенето Sun Sep 18, 2011 2:02 am

Казаното от Кандис за това какво бих направил ако срещна дете с което си приличаме до болка, ме хвърли в кратък размисъл и дори се ядосах на сервитьорката, че идва в момента в който мислих да започна да говоря.
Запалих цигара и вдишах от опияняващият дим, а след това го издишах във формата на кръгчета. Зеленият ми поглед се спря на лицето й и отпих малка глъдка от кафето което бе сервирано преди малко пред мен.
Оказа се че най-накрая бях открил свястно заедение.
- Очевидно е това „нещо“ е важно за теб, така че няма да го „забравя“ просто така. – ухилих се глуповато и след това се усмихнах за секунда преди да добия сериозно изражение.
Тази усмивка не беше една от онези ироничните или арогантните в които бях истински маистор, а напротив, тази се пукаше по шевовете от истински чувства. Защо?! Защо ставаше така?! Какво по дяволите видях в момичето пред мен и как успяваше да ме накара да поискам да почувствам нещо истинско, нещо което не е попито в лъжа и измама.
- Ако се запозная с такова дете най-вероятно ще се изненадам, че си приличаме толкова по характер. Но щом ми е пълно копие няма как да го оставя просто така на произвола на съдбата.
Загасих полуизгорялата си цигара в пепелника пред мен и отпих голяма глъдка вода, нищо че тя нямаше да утоли жаждата ми която едва сега започвах да усещам. Наведох се към момичето, но не за да я целуна (не, че не исках, но това беше съвсем дфърг въпрос)...просто изпитвах някаква нужда да видя по-добре очите й.
„Кристиан, дръпни се назад! Хайде направи го!“ – казваше някакво тихо и жалко гласче вътре в мен, но не му обърнах внимание и спрях да се приближавам към нея когато оставаше известно разстояние между нас двамата.
- Кое е това дете, за което се чудиш какво да правиш? – попитах аз а тя ме погледна някак странно.- Добре, може в повечето време да се правя на идиот, но не съм такъв. От километри си личи, че не подхвана темата просто така, за да завържеш разговор...Кажи ми...Можеш да ми се довериш...наистина...- усещах зелените си очи колко настоичиви бяха и как както винаги се променяха когато говореха...истината.

Subject: Re: В кафенето Sun Sep 18, 2011 10:07 pm

Е, явно опитът ми да го накарам да забрави за всичко казано от мен не беше успешен, но май така беше по-добре. Вероятно той беше прав и аз не биваше да оставям момичето само, но какво друго можех да сторя? Как можех да й помогна? Та ние дори не се познавахме добре.
Погледнах отново към Крис. Разстоянието между нас се беше скъсило драстично и странно, но това ми допадна.. в смисъл, че вероятно при други обстоятелства или хора(същества) бих се отдръпнала, но сега не го сторих. Дъхът му нежно галеше кожата ми, а аз просто се усмихнах. Харесаха ми усмивката и погледа му, когато ме попита за онова дете. Отново се почувствах така сякаш той бе премахнал всички маски зад които обикновенно се криеше, но въпреки това все още не знаех какво му се върти в главата и за какво си мисли. Вероятно заради разстоянието помежду ни имах чувството, че можех да му кажа всичко.
- Добре.. - кимнах и се усмихнах отново. Погледнах настрани, а после отново се вгледах в зелените му очи. Изглеждаха толкова.. реални... О, я стига! Щях да спра да мисля за очите му и.. за самия него. Трябваше да се фокусирам над мислите си.
- Преди около седмица срещнах въпросното дете в парка. Момиче на около осем. Казва се Алекс. Стоеше съвсем сама насред пороя от дъжд, който се изсипваше над целия град. Тя е наистина уникална не само защото в действителност е ангел, а защото.. незнам... не мога да го обясня.. - довърших с малко по-тих тон
Мисля, че трябва да спра да мисля за Алекс пък и на всичкото отгоре занимавах и Крис с всичките тези глупости. Май трябваше да си стана предишната Кандис. Онази, на която не й трябват никакви чувства. А и доста хора стават вампири само, за да изключат чувствата си, а аз след като имам такава добра възможност, защо да не я използвам пълноценно? Нямаше да съм кой знае колко различна. Някакви си чувства.. чудо голямо.. На кой са му притрябвали?
Погледнах към устните му, а след това отново пресякохме погледите си. Признавам си, че имаше момент в който сякаш щях да го целуна, но сторех ли го сигурно щях да извърша неща, които по-късно ще се окажат една грешка. Отново увеличих разстоянието помежду ни като се облегнах на стола и отпих от кафето си.
- Вече няма никакво значение. Не се знае дали някога ще я видя отново. - тонът с който говорех беше придобил своята самоувереност. Не, все още не бях изключила чувствата си, но скоро щях да го сторя.

Subject: Re: В кафенето Mon Sep 19, 2011 4:56 pm

Докато Кандис говореше за тева дете-Алекс, аз слушах внимателно и следях всяко едно движение на омайващите й очи. В един момент ни оставяше много малко, за да се целунем, но тази целувка така и не се осъществи. Момичето се дръпна назад като се облегна на стола си, а аз отпих от кафето си.
Усещах на къде вървят нещата. Видимо бе, че вампирката имаше планове да изключи чувствата си, а това не беше толкова добре колкото всички си мислиха. В един момент тази опция да спираш всички човешки чувства, можеше да ти стане най-големият ти враг и то дори без да се усетиш. Преди много...наистина много години, самият аз бях започнал да натискам „копчето“ което изключваше всичко, но с годините започна да ми харесва все повече и повече, докато накрая просто не исках а и не знаех как точно да спра тази лъжа.
- Не го прави...-прошепнах тихо, но знаех, че тя ще ме чуе.
Погледа ми се бе спрял на дясната ми ръка, където на единият от пръстите ми се намираше пръстена, който ме предпазваше от слънцето. Вдигнах очите си към лицето й и забелязах, че в нейните очи се четеше недоумение.
- Имах предвид да не изключваш емоциите и чувствата си...знам, че нямам право да ти казвам това и може би съм последното същество, което ще послушаш, но...недей, защото след време ще съжеляваш за това...
За момент физиономията ми се вкочани когато разбрах, че бях забравил да издигна проклетата стена с която предпазвах мислите си от хора или същества, които можеха като нищо да влезнат в главата ми...Отне ми само част от секундата, за да направя това, което не трябваше да забравям, а след това погнеднах настрани към сервитьорката, която ни обслужваше вместо да срещна погледа на русокоската до мен.
- Както и да е...направи това което искаш и изключи чувствата си...аз нямам никакво право да ти казвам какво да правиш и какво не, така че...нека просто тази Кандис, която срещнах да не изчезва...
На последните думи казани то мен я погледнах с лека усмивка и се облегнах на облегалката на стола си и запалих нова цигара.

Subject: Re: В кафенето Wed Sep 21, 2011 9:42 am

Гледах безмълвно очите му докато ми казваше всичко онова. От къде беше разбрал, че искам да изключа човешкото в мен, след като бях предприела всички мерки над съзнанието си, както той обикновенно правеше? Толкова ли предсказуема бях? Само, че този път не отдадох много почит на мислите за това как бе разбрал тази информация, защото бях фокусирана над погледа, усмивката му и жестовете, които правеше. Не знам защо, но мисля, че това беше първият път в който ясно можех да видя нещо в очите му, което той май не обичаше да показва много често - истината изразена в погледа му. Не казвам, че преди ме е лъгал просто преди не го показваше.
Вероятно бе прав за всичко, което каза, но аз все пак продължавах да си упорствам над онова, което замислях. Знаех, че не е правилно и че вече го бях изпитвала няколко пъти и не доведе до хубав край, но за момента това беше най-добре. Още повече, че мразех да ме виждат слаба както сега. Изпитвах срам и отвращение към себе си, тъй като винаги съм била силна. Определено ако някой от Древните ме види сега, то сигурно ще ме убие.
- Добре.. - кимнах и отново отпих от кафето си. Това определено не беше никакво обещание, че занапред ще се откажа от тази идея, а че просто няма да бъде днес. Беше нещо като.. затишие пред буря.
Все още в главата ми се подмятаха някои въпроси относно Крис.. Защо ми казваше всичко това? Или пък защо се вслушвах толкова много в нещата, които ми казваше? И още толкова много въпроси, които очевидно си нямаха отговор и предполагам, че с времето тези въпроси ще избледнеят.
- Е, стига сме говорили само за мен. Какво се случва напоследък с теб? С какво се занимаваш? - усмихнах се докато след секунди отнякъде не се чу страшна врява. Беше на няколко метра от заведението. Изострих сетивата си, за да чуя какво ставаше там, тъй като се бяха насъбрали много хора, които пречеха на видимостта ми към случващото се. Доколкото можах да разбера двама мъже се караха за някаква жена, а по-късно се стигна и до бой, който, за мое нещастие, завърши с много кръв. Усещах я и ми оставаше малко преди да загубя контрол, но ме спаси единствено това, че вече се бях нахранила преди това, но не можех да кажа същото и за Крис. Не бях сигурна дали той преди това се е нахранил. Вече за втори или трети път се случваше нещо подобно, но въпреки всичко макар и да не го издавах ми беше интересно да видя реакцията му.
Двамата се спогледахме взаимно. Явно и той бе разбрал какво се случваше.

P.S. - съжалявам за закъснението, но имах проблем с компютъра.. : ))

Subject: Re: В кафенето Wed Sep 21, 2011 6:16 pm

За сега това „добре“ от нейна страна ме устроиваше и то много повече от колкото бих предположил. Но защо изобщо исках да я накарам да не се възползва от едно от най-хубавите неща в това да си вампир, а именно да можеш да изключиш жалките и противни човешки чувства. Защо ми пукаше толкова за това момиче...какво по дяволите ми ставаше, че в последно време тя трудно ми излизаше от главата...
По едно време русокоската ме попита нещо от сорта дали има нещо ново пораи мен, а аз точно загасих и втората си цигара когато започнах да говортя отново, докато не отделях поглед от нея.
- Ами всъщност няма нищо интересно ...исках да те питам...
И точно в този момент изречението ми бе прекъснато от вика на някакво човешко нищожество. Явно тук бе станала някаква ужасна драма, която завършваше с бой и...кръв...мамка му...мамка му...МАМКА МУ! Едва усетих колко гладен бях аз и колко глупаво постъпких като пренебрегвах този малък факт...Сега просто исках да се приближа към тях и...и....“Не, Кристиан на обществено място си за Бога...СТЕГНИ СЕ по дяволите!“ Казваше ми един дрезгав глас отвътре...той беше толкова слаб и тих, че аз самият едва го чувах... „Няма нищо, все пак си вампир...просто го заведи някъде другаде....“ – беше вторият глас в главата ми и май полудявах, а?! Този глас беше много по-силен и вече напълно заглушаваше онова малко и тънко гласче. Но от друга страна...това момче...не мисля, че щеше да ми е толкова приятно да се храня от него колкото...от това момиче за което и двамата с „човек номер 1“ се биеха...
Погледнах към Кандис и бе очевидно, че можеше да се справи с напержението...за разлика от мен...
- Съжелявам...извини ме за секунда...
Определено сега бях онзи вампир за който единственото в света беше тази толкова апетитна алена течност...
Станах от мястото си и се отидох до момичето с рижава коса...наистина беше превликателна, но не точно това ме интересуваше в момента...
- Ела с мен и забрави за тези двамата...- въздеиствах й аз почти шепнейки когато я погледнах в очите.
Дръпнах я за ръката и влезнах в склада на заведението, а още щом останахме сами...зъбите ми моментално направиха две малки дупки в шията й от където започнах да пия бавно, но с големи глъдки...

Няма никакъв проблем споко...и извинявай, че и аз се бавя...

Subject: Re: В кафенето Thu Sep 22, 2011 11:10 am

- Съжалявам... извини ме за секунда... - каза ми Крис и се запъти към мястото на което сега се разиграваше същинска драма. Проследих го с поглед докато съвсем не се изгуби от погледа ми. Предполагам, че не е успял да се удържи. Вероятно ако знаех, че нещата ще се развият в тази посока щях да го накарам да се махнем от тук заради всичките тези хора наоколо. Както се случи и отдавна на плажа.
След около петнайсет минути мъжете, които до преди малко се биеха, бяха разтървани и гневно един към друг се питаха къде е момичето. Много от хората, които се бяха насъбрали обсъждаха всичко станало и предполагаха, че момичето просто е избягало, но аз въобще не бях на това мнение. Не ми отне дълго време, за да се досетя, че в това беше замесен и Крис. Ако се поставех на негово място вероятно аз също бих избрала момичето.
Само, че сега не знаех какво да направя. Притесних се за вампира, тъй като доста хора от града бяха запознати с дебнещите ги същества наоколо и можеха да му направят нещо докато той се храни. Не знаех защо толкова ме интересува, но предпочетох да го намеря преди нещо подобно наистина да се е случило. Лошото беше, че аз дори не знаех къде е. Сега с цялото си главоболие трябваше и да се съсредоточа върху това къде може да са той и момичето.
Станах оставяйки чантата си все още на стола. Поогледах заведението, но така и не съзрях вампира, но всъщност усещах присъствието му някъде наблизо. Минах от задната страна на заведението, където явно се намираше склада. Но тъкмо преди да вляза, някой ме дръпна за ръката.
- Тук е забранено за външни лица! - каза ми студен мъжки глас.Въобще не ми беше до него в момента, така че ако наистина искаше да остане жив трябваше да се махне от тук веднага.
- О, така ли? - попитах с известна ирония в гласа си. След това пристъпих към него и му въздействах. така че да не ме помни и да се разкара, а той дословно изпълни заповедта ми. Колко мило..
Пристъпих тихо към склада и се заслушах внимателно. Някъде наблизо усещах неутолим глад, който постепенно с всяка една глътка намаляваше, а моя глад драстично се увеличаваше при миризмта на свежата кръв. След две-три крачки в ъгъла видях Крис, който беше с гръб към мен и незнам дали въобще ме беше чул или усетил. Все още не усещах дали момичето бе живо, но в момента този факт въобще не ме интересуваше. Приближих се на една-две крачки от двамата.
- Крис.. - гласа ми звучеше меко и се разнасяше из просторната стая. - Добре ли си? - сложих ръката си на рамото му.
Това не беше едно от най-безопасните неща в момента, които можех да сторя, но мисля, че той трябваше да преодолее поне малко някакси този ''проблем'' с кръвта, който всички вампири имахме.

Subject: Re: В кафенето Thu Sep 22, 2011 12:27 pm

Кръвта на момичето се вливаше в устата ми и всяка една част от мен беше в мъгла от щастие и удоволствие...Не исках да спирам да отпивам от нея и усещах как сърцето й забавя ритъма си ме караше да се чъвствам повече от добре...Не ме интересуваше никой и нищо в момента, дори не обърнах внимание, че това непознато човешко същество бе напът да умре...аз бях напът да я убия...Дали трябваше да спра? Трябваше ли да я убия за да съм напълно задоволен и по-точно исках ли да прекратя живота й...само с още няколко глъдки...
Усетих как някой постави ръката си върху рамото и точно когато щях да реагирам по най-бързият възможен начин в момента чух познатият до болка глас на...Кандис...
- Крис... Добре ли си? – чух как попита тя.
Инстинктите ми крещяха, че трябва да направя нещо, но по дяволите това беше Кандис и нямаше как да я нараня...просто бях по силен...нали така?!
Бавно се отдръпнах от момичето и за добро или лошо, все още чувах пусът й, който не беше толкова слаб колкото очаквах...С пръст повдигнах брадичката й, така че кафявите й очи да се спрат на мойте. Въздействах й набързо с думи от сорта „Не си ме виждала. След като си видяла онези двамата, че се карат за теб си се прибрала в къщи. “ след което я пуснах да си върви през задният вход...
Не исках вампирката да ме вижда в момента и май наистина не трябваше да си позволявам да правя такава глупост. Сега сигурно ме мислише за...Боже дори нямах точна представа за какво нищожество без капка контрол, би ме помислила тя, но може би бе права...А и на всичкото отгоре можеха да разберат, че съм вампир и да намеся и Кандис.
- Аз...съжелявам, че...че загубих всякакъв контрол и че поставих и теб в опасност...-с дрезгав глас казах аз, но все още не се обръщах с лице към нея.
Направих една крачка напред колкото да нямаме физически контакт и затворих очи за няколко секунди, нужни на погледа ми отново да стане човешки.
Обърнах се към момичето до мен и избърсах капка кръв от лицето си като сведох поглед като някое малко момченце, което бе направило пакост и сега щеше да му се чете конско.
- Мисля, че трябва да се махаме от тук...
Предложих аз със забит поглед в обувките си и не смеех да я погледна. Не знам защо толкова ми пукаше какво ще си помисли и какво ще си каже за мен, но определено не исках да реагира зле...или не много. Наистина бе нормално за мен да се храня с който си поисках, но този път избрах грешното...адски грешното място и само се надявах Кандис да се опита да ме разбере.

Subject: Re: В кафенето Fri Sep 23, 2011 4:35 pm

Изчаках момичето да се махне като внимавах да не мисля много за кръвта по врата й, която все още беше топла. Това, че имах малък имунитет и контрол не означаваше, че тя е в пълна безопастност покрай мен. Все пак и аз си имах своите нужди, но сега това не беше важно.
Мисля, че въобще не трябваше да идвам точно сега в склада. Кой дявол ме накара да си стана от мястото и да тръгна да търся Крис? Гледаше с някакъв поглед сякаш всеки момент щях да му се скарам и да започна да го укорявам за стореното от него, но не беше изобщо така. Не можех да обвинявам някой, който отговаря сам за себе си и постъпките си. Но въпреки това се чувствах виновна за това, че сега по моя вина на него сигурно му беше малко неловко, а в действителност не бе станало нищо или поне аз не разбирах държанието му. Той се беше нахранил, а момичето беше живо. Какво повече? Пък и това беше природата ни- нуждаем се от кръв, за да оцелеем.
- Добре, ще се махнем. - погледнах го и се опитах да звуча така сякаш нищо не се е случило и че нищо не съм видяла, но нещо не ми се получи. Не ми харесваше той да избягва погледа ми. Обърнах се и се запътих към изхода, но едва след няколко крачки спрях.
Нямаше да позволя целия ден да пропадне и напразно да ме е боляла главата, а аз дори да не съм изяснила някои неща, както на него, така и на мен. Иначе щяхме да избягваме погледите си винаги щом се срещнем и щяхме да се чувстваме малко неловко.
Едва ли обувките му бяха по-приятни за гледане отколкото случващото се наоколо. Когато за пореден път не можах да срещна погледа му хванах нежно лицето му и го накарах да ме погледне. Бях доста настоятелна.
-Виж, Крис, не искам да се чувстваш зле заради това, че просто си загубил контрол. Та нали ние сме вампири- нуждаем се от кръв. Цяло чудо е, че все още не сме убили повечето хора от този град. -усмихнах се
- И спокойно, не си поставил никого в опастност. Всъщност, едва ли някой друг ще знае какво се случи, освен нас двамата. - погледа ми се местеше ту към очите му, ту към устните му. Беше толкова близо и дори и да не си признавам на глас, ми се искаше да усетя устните му върху своите... О, я стига! Мисля си пълни глупости.. ''Кандис, отдръпни се веднага! Каза каквото трябваше, а сега просто продължи всичко все едно не се е случвало.'' каза ми нещо в мен, но не му обърнах никакво внимание. Мда, обикновенно тези мои съвети отправени към самата мен не водеха до нищо добро, но сега, когато казваха пълната истина не обърнах никакво внимание. Не можех, не исках и нямаше да се отдръпна. Незнам защо. Просто нямаше.
Бавно се приближих до устните му и го целунах. Отнеха ми няколко секунди преди да се осъзная, че това е грешка, а през тези няколко секунди сякаш не бях на този свят..
Бързо се отдръпнах и отидох до изхода, където се обърнах към него.
- Идваш ли? - попитах го като се опитвах да възвърна предишния си тон. Лошото беше, че този път май на мен ми стана неловко от глупавата ми постъпка.

P.S. - Отново се извинявам за закъснението ;х

Subject: Re: В кафенето Tue Jan 03, 2012 9:44 am

Няколко месеца само се лутах из града, не общувах много с другите. А и повечето от тях бяха свръхестествени същества. Нямах намерение да се запозвам или да завързвам контакти, защото все пак нали така ни беше учил баща ни, преди ние всички да се разделим. Та както и да е, един ден просто станах от леглото и реших малко да си разведря настроението. Изкъпах се рано сутринта, но все още не бях се събудила добре. Главната ми цел бе да се добера до кафенето, където да се стопля с едно кафе или какао. След като се облякох добре, защото навън беше студено, заключих вратата на имението си и бавно се отправих към кафенето. Не исках да си използвам поне един ден силите и затова, като нормален човек стигнах до сградата. Когато най-сетне стигнах и влязох в кафенето, усетих че цялата съм премръзнала.Това не ме тревожеше, вямаше как да умра и все пак нали щях да се стопля с една чаша кафе. Седнах на една маса, която се намираше до прозорецът. Не беше много населено в това помещение, за мой късмет. Когато дойде сервитьорката аз ѝ поръчах едно силно кафе. За мое щастие тя бързо се върна и ми подаде питието. Не беше зле на вкус, но не мога да кажа, че това е едно от най-вкусните ободряващи напитки, които съм опитвала. Както и да е. Седях си на масата безмълвно и се бях онесла в мисли, когато изведнъж те бяха прекъснати от някакво същество. Това беше едно момиче, около моите години. Питаше дали мястото е свободно. Аз се опитах да си изкливя устата в жалко подобие на усмивка и с тих глас ѝ отвърнах:
- Разбира се, седни. - И ѝ посочих мястото срещу мен.
Имаше олкова много празни столове, където можеше да седне тази жена. Защо избра точно до мен?

Subject: Re: В кафенето Tue Jan 03, 2012 12:38 pm

Глупав град! Беше бъкан със свръхестествено, което ме изкарваше извън релси. Накъдето и да се обърнеш усещаш вампир, демон, някоя друга вещица.. Никакви същества не липсваха тук, освен може би леприкони и кентаври.
Отидох в кафенето, но без вампирската скорост - бях прекалено бавна, влудяваха ме жалките човешки сили. Влязох бавно и веднага усетих демон - русо момиче, седящо съвсем само на маса и пиещо кафе. Реших да седна до нея, за да узная защо е сама и какво води демон като нея в някакво полупразно кафене.
- Извинете, мога ли да седна? - попитах ангелски и след като момичето кимна в знак на отговор, седнах срещу нея.
Поръчах си капучино и за мое нещастие, то дойде бързо. Мразех я тази напитка, беше повече от гнусна, но реших да се впиша поне за няколко минути в пейзажа.
- Колко съм неучтива! - извиках и очевидно русокосата се стресна, защото подскочи. Явно се бе унесла в мислите си... ако въобще мислеше. Нали все казваха, че русокосите са глупави? - Казвам се Флоренция Девон - подадох ръка и се усмихнах изкуствено. Хубавото беше, че тези усмивки ги бях усъвършенствала максимално и не си личеше кога са фалшиви. - А Вие сте?
Повдигнах вежди, не сваляйки широката усмивка от лицето си. Хората мразеха този поглед, защото ги изнервяше до краен предел. Обичах да дразня всичко живо, до което имам достъп, беше невероятно забавно. Надявах се и с демонката да е така.