Поляната..

Това е поляната.

Приятен ден...приятно слънце...приятни растения....и не чак толкова приятна физиономия от едно момиче. На фона на тези красиви неща, буреносното й лице разваляше всичко. Колко забавно, че тя всъщност бе ангел, нали? Все пак те трябва да са усмихнати, крилати, с бели дрехи и около тях да пеят птички. Да, но в този случай картинката хич не беше такава.
Ан стоеше със скръстени ръце и обхождаше поляната с мрачния си поглед. Сигурно ще се зачудите защо? Ами защото трябваше да слезе на Земята по най-бързия начин, за да направи нещо по въпроса с оковите и всичките щуротии покрай демоните и Луцифер. Мисията й бе зле направена и необмислена, но някоя попита ли я? Неее...
Ангелът се огледа в опит да разбере с какво е заслужила еднопосочен билет за дълго време в най-голямата пустош. Надяваше се да не се налага да търси най-близкото цивилизовано място, защото виждаше само дървета...и цветя.
Изведнъж чу шум от...дори не знаеше от какво, но реши, че изглежда подозрително.
Дааа...момиче по средата на поляна, стоящо със скръстени ръце. Изобщо няма да привлека вниманието.. Тя въздъхна и се почуди:
Дали, ако се престоря на дърво ще се получи?
Добре де, шегата не беше добра, но в случая й оставаше само това като вариант, така че застана неподвижно, вперила поглед в пространството.

Ан гледаше очудено цялата сценка, която се разигра пред нея преди по-малко от минута. Тя едва се сдържа да не избухне в смях и го прикри с кашляне. Постоя още няколко секунди на мястото си, но явно мъжът или не я забелязваше или се притесняваше повече за колата си. Мда, ударът явно бе доста сериозен.
Ангелът се приближи и каза без да прикрива усмивката си:
- Явно имаш доста...ъм...врагове. Но смятам, че нищо повече няма да може да се направи за тази тарат...ъъ...колата, исках да кажа. - тя поклати глава и натисна невредима част от капака на колата. От автомобила се чу измъчен звук и на Ан й направи впечатление, че нещо се прецака, дори и да не разбираше от коли.

Тъкмо да го засече с някой злобен коментар, Ан се замисли над думите му. "Кас"...да нямаше предвид Кастиел? О, Боже, това да не беше Дийн...ъъъ...Уинчестър? Първи ден тук и вече срещна звездата. Мразеше да го прави, но в момента се налагаше да го попита нещо и затова просто се телепортира пред него. Да, беше засрамващо, но все пак...
- Я, момент! Ти да не си прословутия Дийн Уинчестър? Представях си те...ами не знам. По-различен. - тя се усети, че мисли на глас и продължи - Та за какво говорех преди така грубо да се прекъсна? А, да. Ти ли си Дийн или си някой посредствен демон? Или фокусник? А ако си обикновен човек, нека се направим, че това не се е случвало.
Все пак беше опасно да задава толкова директни въпроси, но все пак той беше убил демон. Така че най-вероятно беше ловец или нещо от тоя род.

Е, беше привлякла вниманието му, което беше доста добре. Забеляза, че държи ръката си в сака, който стоеше на рамото му. Ангелът сдържа усмивката си - ловците бяха едни и същи. Не се променяха. Никога. Сега беше сигурна, че ще извади един нож и ще се опита да я прободе. Дори да успееше, което няма как да се случи, щеше да я вбеси. А не искаше да я види бясна. Ан тръсна глава и се подсмихна. Беше сигурна, че изглежда като демон или вампир. Или някое друго зло създание.
- Виж, аз не...я чакай малко! Какво по-точно си правил в Ада? - любопитството й се беше разпалило, но реши да остави тези неща за по-късно. - Аз не съм демон...или вампир. Или жътвар...или всички онези неща, за които си мислиш в момента. И не идвам от онази мрачна отвратителна дупка в земята. Така де, от Ада. Аз съм ангел. Не ти ли приличам на райско създание?
Добре де, в тениската си с щампа на коте, с изтърканите си джинси, тъмночервените кецове и разпуснатия кок едва ли изглеждаше особено добре, а камо ли като ангел.

Да бе, човек. Както и да е - ако Дийн не искаше да повярва, негов проблем.
Но наистина добър въпрос. Все пак къде можеше да отиде? Но, разбира се, нямаше да му го каже.
- Според теб не искам ли да намеря някое цивилизовано място, а не да виждам само дървета и полянки? И, честно казано не ми се вярва да стигнеш далеч с това - тя посочи замислено разбитата кола. А после се усмихна подкупващо - Разбира се, нямам нищо против да ме закараш...до някъде. Където има храна, в най-добрия случай.
Дам, беше се запознала с един от най-известните ловци, но предпочиташе сандвич пред него. Или най-малкото да се измъкне оттук, така че защо да не си подпомогне късмета?Можеше да се телепортира, но нямаше да го прави отново, защото хич не й беше забавно.

След като Дийн я подмина тя се замисли...Черешов пай, а? Тъкмо щеше да започне да мисли какво да си поръча - сок или какао, Ан усети, че спасителния й кораб отминава бавно, но сигурно. Обърна се към ловеца и се провикна с очудена нотка в гласа:
- Ще ме оставиш тук? Хей...!
Ангелът усети, че Уинчестър няма намерение да се върне или да я изчака и затова затича след него. След като почти го настигна си припомни добър урок: "Не тичай когато си гладен.". Анна въздъхна измъчено и се опита да завърже разговор.
- Ами...ъъъ...как трябва да се запознаем? Аз съм Анна Блейз...може да ми викаш Ан. Ъъъъ приятно ми е.
Щяха да бъдат дълги пет километра.

Ан го погледна като трясната и направи физиономия. Той нали не очакваше, че наистина ще го направи? Все пак тя беше ангел. Ангелите не правят такива неща.
Е, ангелите не носят тениски и кецове. - напомни си момичето, но все пак това беше не само странно, а и излагащо.
- Ти да не смяташ наистина, че ще ме носиш на конче?
После погледна замислено напред. Виждаше само път и дървета. А края им не се виждаше. Нито на пътя, нито на дърветата.
След още една измъчена въздишка се качи на гърба му и промърмори:
- А на мен ми викаш дете...Е, ти защо си тук? Добре де, тъп въпрос.

Не можеше да отрече, че й беше доста удобно да стои на гърба на Дийн, без да се притеснява, че няма да успее да направи една крачка от изтощение. Сега друг вървеше вместо нея и тя можеше спокойно да се наслаждава на гледката. Разбира се, слушаше ловеца и му отговори:
- Ахаааа...Азазел. Така де жълтоокия. Познавам го достатъчно добре, за да кажа, че сте свършили доста добра работа, като го убихте. Но отворихте вратата към Ада, което не беше добре. - тя знаеше, че дори и да поклати глава, Уинчестър нямаше как да я види, така че продължи - А аз защо съм тук ли? Добър и съществен въпрос. Честно казано ме пратиха на необмислена мисия. Трябва да се опитам да предодвратя оковите държащи Луцифер да се счупят. Защото в такъв случай на земята ще настъпи Апокалипсиса и повярвай, последното нещо, за което ще мислиш ще бъде колата ти.
Колко приятно звучеше това, нали? Ан предпочиташе времената когато всичко беше спокойно и нещата в Рая бяха добре. Но сега заради тези демони и целия им сбъркан род, трябваше почти всички ангели да започнат подготовка за войната. И кой трябваше да слезе на Земята?
Ще се справиш, ще бъде забавно и поучително. - си спомни думите, с които я пратиха тук - Да бе, как ли пък не.

Явно новините до Рая не стигаха чак толкова бързо, колкото се смяташе. Ан знаеше за битката им с конниците, но не се беше замисляла какво се е случило след нея. Значи малкият Сам Уинчестър беше в клетка с Луцифер? Е, ангелът само предполагаше за какво могат да си говорят. Но тя знаеше и нещо друго - ангелите не бяха достатъчно, за да спрат цялата гмеж от демони и прочие.
- Честно казано изобщо не искам да съм тук и да гледам как с всеки изминал ден онези чудовища се приближават до Луцифер. И повярвай, лично ще ги изпратя в Ада, но първо трябва да хапна нещо.
Ан се отпусна на гърба на Дийн и се замисли над всичко. Апокалипсисът беше толкова близо, а време нямаше. Щеше да бъде добре да си почине за минутка от цялата тази щуротия, но такъв момент все още не й се отдаваше.