В кафенето

Цяла нощ не можех да заспя. Постоянно от някъде чувах някакъв шум, който ми пречеше да спя. Вече беше станало сутрин и накрая се предадох и реших да стана. Беше ми доста сънливо, за това реших да отскоча до близкото кафене. Бях с колата си и не след дълго стигнах. Спрях я наблизко и пристъпих към кафенето. Беше едва сутрин, но за сметка на това имаше доста хора. Влезнах и се огледах за свободно място. Имаше само една маса, за това реших да я взема, докато някой не е седнал там. Отидох и си купих едно кафе и седнах на свободната маса.

Поредните объркани смени на майка ми, а ме буди мен рано сутринта, за да ми каже нещо важно. Наистина ли й трябваше да ме събужда единствения ден, в който можех да спя до късно? Домъкнах се до банята, взех си изключително бърз за мен душ и се облякох. Къси панталонки, изключително свободен потник, а под него един с нормални за мен размери, като цяла доста лясто, но никой не ми каза какво ще е времето. Явно точно бях изпуснала прогнозата, докато бях в банята.
Кафенето, там да съм я чакала, тя скоро щяла да дойде. Само ме караше да се разхождам, какво толкова спешно имаше да ми казва, че не можеше да го каже по телефона. Наредих се на опашката, чакайки да си поръчам нещо. Нямаше да седя до вратата като наказана докато я чакам, все пак. Кафе не пиех, а беше рано, кафе не пиех, но ми се спеше, кафе не пиех. Ами няма как. Взех си мока, имаше кафе ама малко. Освободи се една маса. Обърнах се да си взема поръчката и докато се обърна към масата вече бе заета. Какво им ставаше на тези хора по това време? Те не спяха ли? Приближих се до отдавна набелязаната маса, където преди малко бе седнал мъж. Много мразех да се натрапвам, но си нямах никаква представа кога майка ми ще се появи и дали ще се освободи друга маса.
- Извинете, чакате ли някого? - лека притеснителна усмивка цъфна на лицето ми

Бях получил поредния СМС по телефона. Но явно някой ме беше сбъркал с друг човек... отново. Гледах чудно телефона си и накрая написах две-три изречения на човека, който ме беше сбъркал. Напоследък получавах доста странни съобщения по телефона. А някои от тях дори бяха заплахи. Но лошото бе, че си нямам и представа от кой може да са. А преди два дена някой дори ми се обади със заплаха. Това малко ме притесняваше, но реших да не се напрягам толкова за едно съобщение. Или някаква си заплаха. Ако искат нещо, ще дойдат сами. Но лошото е, че ще е изненадващо. Трябваше да бъда подготвен, за това и реших да не се доверявам на никого, докато не разбера кой е този със заплахите. Знаеше ли се? Можеше да е всеки един в това кафене. А най-лошото е, че може и да го познавам. Както бях замислен, гледайки телефона си, едно русокосо и усмихнато момиче се приближи до масата ми. Обърнах се нагоре, за да видя от къде идваше този женски глас. Погледнах я и поклатих глава, в знак, че няма никой.
- Не. Предполагам, че ше искате да седнете. Иначе в близките 20 минути няма да успеете да си намерите място тук. - усмихнах се на момичето, като посочих с ръката си напред, в знак да седне ако желае. Знаех какво е да си нареден на опашка и да чакаш дълго време за място, за това бях така добър да й предложа място. А и все пак беше дама, не можех да я оставя де седи права.

- Благодаря много! Само за мъничко, чакам някого и всъщност тя трябва да дойде всеки момент.

"В кафенето съм вече
К"

Написах набързо смс на майка ми, надявайки се да дойде по-скоро. Исках да си се прибера и да се пъхна в топлото легло. Мислите ми бяха прекъснати от една гръмотевица, която ме накара да подскоча и да се втренча в прозореца, чудейки се откъде може да се е взела. Когато излизах от вкъщи имаше някое и друго облаче по небето, но съвсем не вещаеше, че ще вали. Още една причина, че трябваше да си остана вкъщи. Дали ще можеше да ме закара или отново щеше да търчи в полицейското управление, оставяйки ме сама тук. Получих смс от нея, който гласеше, че ще се забави малко, не повече от 15 минути. Вдишах и издишах дълбоко.
- Ами... малко повече, около 15 минутки ще ви досаждам.

- О, моля Ви, не ми досаждате ни най-малко. - уверих момичето да не се притеснява, а и малко компания щеше да ми се отрази добре.
- Останете колкото е нужно. Не ми пречеите, а и какъв мъж съм, че да ви изгоня от тази маса? Не бързайте за никъде. - погледнах към чашата си и след малко посегнах и отпих от нея. Прибрах телефона си в джоба на дънките си. След което обърнах целия си поглед към момичето.
- А и времето не е много хубаво днес. Съмнявам се да хукнете по това време навънка. - засмях се, като извъртях очите си към прозореца. От там минаваха само хора, бързащи за работа, а някои за училище.
- Аз съм Тайлър. - подадох ръката си към нея и се усмихнах учтиво.

- Определено не е хубаво. - още докато го кажа, времето реши да удостовери думите ми и най-накрая заваля дъжд. И то какъв. По-важното бе обаче кога ще спре. Елизабет, Елизабет. За какво ти трябваше да ме събуждаш и да ме караш да ходя където и да е. В 21 век можеш да кажеш всичко по телефона!
- Карълайн - представих се на свой ред и се здрависах с мъжа срещу мен. Предполагах, че вече може да минем на ти
- От скоро ли си в града? - трябваше да завържа някакъв разговор. Не се знаеше дали Лиз ще благоволи да дойде въобще, а дъждът навън се усилваше

- Не, тук съм вече от доста време. Но напоследък хич не мога да се наспя както хората. Съседите ми постоянно правят ремон, от който аз не мога да заспя. Ужасно е, но трябва да приема факта, че това ще продължи още няколко седмици. - замислено се вгледах в очите на момичето. Може би пък не беше от тези, които ме търсят. По очите й го разбирах. Изглеждаше си като съвсем нормално момиче, което си мислеше, че живеем в спокоен и хармоничен свят. Но реших да не избързвам с доверието й толкова бързо.
- Замислям се дали да не заживея в гората до града. Там поне е тихо и спокойно. А не постоянно да чувам багери. Може да ме изяде някоя мечка или вълк, но поне ще съм се наспал. - засмях се в думите си.
- А теб какво те води в кафенето толкова рано? Да вярвам ли, че и ти имаш досадни съседи?

-В гората? - повторих невярващо и се засмях. Не исках да си представям, че някой може да живее там. Туристи да отидат на алгер там - да, но първата ми мисъл, когато каза че мое да отиде да живее в гората, бе че ще живее напълно примитивно. Знаех, че се шегува, но не можех да спирам мислите си когато ми падне.
- Слава Бого, не. Но имам майка, която не се съобразява дали спя или не, когато тя е будна. - вдигнах безнадеждно рамене. - Но, разбери ги хората, искат да направят дома си по-хубав, по-уютен. Ами ако ти решиш или не дай Боже ти се наложи да правиш ремонт, няма ли да притесняваш също съседите си? Така че бъди търпелив и си лягай навреме, за да ставаш навреме - намигнах му. Най-добрия начин да се наспя бе да правя точно това. Макар че 5 до 8 часа на мен ми стигаха, в зависимост дали ходя на училище или не.

Поклатих главата си и се засмях, като погледа ми се заби в масата. Отново се бях сетил за съседите ми и техния ремонт.
- Повярвай ми, ела да живееш в къщи поне за четири дена и ще разбереш за какво говоря. Имам чувството, че цяла вечер правят ремонт. Така е вече от седмици и наистина предпочитам гората повече. Ако трябва ще се примиря и с пещера. Стига да избягам по-далече от тях. - издишах тихо, а с два пръста започнах да тропам леко по масата, след което отново върнах погледа си към русокоската.
- А защо майка ти да не се съобразява? Да не би да е от онези лоши майки, които карат децата си да стават в шест сутринта. Без значение дали е събота или неделя?

Ами защото с нейните объркани смени аз самата не мога да разбера кога е на работа и кога не, а сега имала да ми казва нещо важно и за това ме събуди. Всъщност досега не го е правила - заключих след кратко разсъждение в главата си.
- Щом работят и вечер трябва да подадеш оплакване. До колкото знам нямат право да работят рано сутрин както и късно вечер, а също и два часа на обяд - май следващия шериф на града щях да бъда аз. Ама аз не исках, макар че още от първите Форбс в Мистик Фолс е тръгнала традицията, че сме шерифското семейство. Така че мам трябваше да си намери мъж по-скоро и нямаше да откажа някое малко братче, което да продължи традицията.
- Не в гората, отиди в хотел. По-цивилизовано е - опитах се да скрия смеха си. Опит-безуспешен.

След като момичето започна да се смее, се засмях и аз. Макар и работата да не беше много за смях. Може би по-цивилизовано щеше да е за нея, но не и за човек като мен.
- Ще направя така: Довечера като заспиш, аз тайно ще се промъкна у вас и ще си разменим местата. Ще те принеса в моята къща без да те събуждам, а аз ще се върна в твоята. Ще ти запуша някак си ушите, но като те оставя в вкъщи веднага ще махна тапичките от ушите ти й ще изчезна безшумно. - като леко безшумно се смеех заедно с момичето.
- А пък и гората ще е по-приемно място за мен.

- Не! Аз си оставам в стаята си! Всеки с късмета си - подметнах и се засмях отново. Определено бе късмет да съм Форбс. Никой не смее да се закача с теб, никой не иска да си прави ремонта посреднощ и никой няма желание да се занимава после с майка ми. От тази страна бях много доволна от фамилията си. Обаче си оставаше въпроса с работата. И въпреки това, не тук и не сега му бе мястото да мисля за това. Погледнах телефона си отново. Бях получила смс, но даже не бях разбрала кога. От майка ми - съответно. "Прибери се вкъщи, заключи вратата и не кани никого вкъщи!" - ето че дори към мен се държеше както към подчинените си. Отговорих й: "Как смяташ да го направя в този дъжд" и точно когато щях да пусна телефона в чантата си, той отново извибрира. "Не ми противоречи, Карълайн!". Направо полудявах, когато се държеше с мен така.
- Майка ми явно няма да дойде, така че е по-добре да се прибирам. И без това времето няма да се оправи скоро - погледнах безнадеждно през прозореца, подпирайки брадичката си върху дланта.

Когато видя телефона си, малко ми се видя ядосана. Тези телефони.. Дори и през тях можеха да те измъчват. Дори "жертвата" ти да е на километри от теб. Когато каза, че трябва да се прибира се обърна леко тъжно към прозореца. Последвах погледа й и видях това мрачно време. Не, в това време нямаше как сама да се прибере. А и малко се притесних, времето си беше страховито. А най-лошото е, че до някъде и аз имах пръст в това.
- Сигурна ли си? Защо не почакаш малко да се пооправи? - леко притеснено върнах погледа си към Карълайн.
- Знаеш ли какво? Ще те закарам до вас. Не мога така да те оставя в тази виелица!

От кафенето в кола и от колата вкъщи. Звучеше доста примамващо.
- Ами не бих се качила в колата на непознат, но ще разчитам на това, че живея наблизо, а и нямам друга опция. Тръгваме когато кажеш. само... обещай, че ще ме пазиш - изплезих се и
Усмихнах се и сведох поглед, заигравайки се с чашата си.
- Надявам се, че не те задържам, нито ще попреча някак си на плановете ти така!

- Планове? В речника ми много рядко ще намериш тази дума. - подсмихнах се, като повдигнах раменете си.
- А и да ти изглеждам като мъж, който ще те приведе някъде и те убие? Да точно такъв съм. - шеговите се засмях и си допих кафето. Изправих се и поставих едната си ръка към сърцето си, а другата я повдигнах във въздуха и патриотично казах, като гордо повдигнах главата си нагоре.
- Аз, Тайлър Дарк, ти обещавам, че ще те пазя с цената на живота си! - след което отново се наведох, придърпах стола си и седнах. И се засмях.
- Бъди спокойна. Когато си с мен, нищо няма да ти се случи, гарантирам ти. - след което леко присвих очите си.
- Знам, че не трябва да се меся, но майка ти защо е толкова строга? Какво толкова работи?

Зарових лице в шепите си, докато Тайлър се кълнеше във вярност сякаш пред английската кралица.
- Добре тогава. Вярвам ти! - продължих да се смея, прокарвайки пръстите през косата си. Попита ме какво работи майка ми. Веднага смених изражението си със супер сериозно, което още повече подхранваше смехът в мен, който се опитвах да прикрия.
- Ако ти кажа ще трябва да те убие! - сложих пръст пред устните си и поклатих клага. - Тя е шериф. И се предполага, че и аз трябва да заема тази длъжност след време. Честно, виждаш ли ме в униформа? Защото аз не.

Шериф? О, не! В какво се забърках? Аз ги избягвах, а те по най-странния начин се докопваха до мен. Може би Карълайн не го знаеше, но точно майка й търсише такива.. като мен - демони. Никога нямах да имам мира. Погледнах доста разочаровано и сериозно.
- Лиз,.. нали? - погледнах я малко по-мрачно. Сякаш преди минути всичко беше наред, а сега все едно бомба беше паднала от небето. Ами какво щеше да стане ако разбере, че познавам дъщеря й?
- Не, не мога да си те представя... - фалшива усмивка се появи на лицето ми. Тя беше жената, от която бягах и се криех.

- Знаех си, че не трябваше да ти казвам. Висчки, които не ме познават от бебе бягат щом разберат чия дъщеря съм. Окей няма проблем. И сама ще се прибера. Не вали чак толкова силно, а скоро ще спре - разбирах, че сма си противореча, но сякаш ми пукаше. не ме интересуваше и откъде познава майка ми, явно беше проблем за него. Много се изнервях, когато някой реагираше така на грандиозната новина, че съм дъщеря на шерифа. Ами ако бях на кмета? Тогава пък всички щяха да се въртят около мен. Не можех ли да си се родя в нормално семейство.
Докато му говорех се изправих и започнах дасъбирам нещата си - което значеше да си обуя пантофките, защото ми стягаха и ги бях събула под масата, да си взема чантата и да намеря телефона си някъде в нея.

Изгледах я с учудваща и въпросителна физиономия. След което веднага се изправих и я хванах за китката на ръката съвсем леко.
- Хей, хей, не исках да те засегна! Нямах това предвид за майка ти. Всъщност знаеш ли с какво по-точно се занимава? Мислиш си, че ходи наляво и надясно да стреля по-лошите. - леко започнах да й крещя. Хич не бях се усетил какво тръгнах да говоря. Можех да се изпусна за нещо "конкретно", за това и за миг спрях да говоря и издишах по-силно, като погледнах към чантата й.
- Съжалявам, не исках да ти кажа това. Не исках да те обидя. Моля те не си тръгвай. Ще поправя нещата, макар и трудно. - всичко беше перфектно, докато не чух за майка й. Трябваше да се съвзема, но вместо това направих глупост.
- Ако чуеш за миналото ми.. - обърнах погледа си към зелените й очи, поглеждайки я с този тъжен поглед.. - Определено няма да си въодошевена. Ще те закарам до вас, няма да бягам!

- О, благодаря! Нямам търпение да се кача в колата на напълно непознат мъж, с неизвестно и определено не много обнадеждаващо минало. Е, знаеш коя е майка ми, само се опитай да се доближиш на километър от мен, освен ако н еискаш да напуснеш града за винаги, най-малко. - много се бях впрегнала и не знам защо точно. По принцип бих реагирала по-спокойно при такава ситуация. Явно бях изнервена от малкото сън и от кафето и от въздуха. Да, можех да си намеря един милион причини. Опитах се да се обърна, но Тайлър не пускаше ръката ми. Не ме болеше, напротив, но не можех да я измъкна.
- Пусни ме или ще се развикам и достатъчно хора ще ме чуят. Какво те кара да си мислши, че някой от колегите на майка ми не е тук? А те всички ме познават - побързах да го уверя.

В този момент наистина бих се подразнил, като продължаваше да говори само за шерифите, но.. просто този път го приех нормално. Бих се развикал и кой знае каква глупост бих направил, но просто с усмивка приемах думите й.
- Виж, не искам да се караме. - след думите си й пуснах ръката и я гледах разтревожено. До някаква степен знаех, че няма да побегне. Трудно се доверявах, заради миналото си. А и това, че майка й е шериф може би ме накара да се разколебая. Но това би ме разколебало. Имаше нещо, което ме караше да знам, че ми казва истината и че не е просто ловец под владението на майка й.
- Ще те разбера ако побегнеш. . . - а някои от хората по масите бяха обърнали любопитно погледите си към нас. Гледаха ме така, сякаш аз бях лошия.

Забилите се в нас погледи ме подлудяваха още повече.
- Ще късам с теб когато си искам! - казах по-високо, за да разсея евентуални съмнения. А и не ми пукаше, че ще му създам имидж на зарязан. Всъщност ми пукаше и однякъде си го заслужаваше. Исках да разбера за какво точно говори Тайлър през цялото време.
- Идваш с мен навън, където мога да викам колкото искам и ми обясняваш абсолютно всичко за миналото си. Нямаш друг избор. И няма да припаря до колата ти. Ще стоим отвън, на дъжда! - заповядах тихо, за да ме чуе само той. Признавам си че се вживявах в ролята си, а и вероятно наистина щях да стана шериф след няколко години. Жалко. Надявах се на друго бъдеще, но все още не е късно.
Излязох от кафенето и продължих малко надолу по улицата, по тротоара, но поне до мен имаше стена, а не витрина на заведение.

- Ако се упражняваш за шериф, е, поздравления, пасва ти! - погледнах я, като очите ми се загледаха по-ниско от нивото ми, защото Карълайн беше по-ниска. И се засмях иронично. След малко оставих пари на масата, за да си платя кафето. Оставих точно и за двете и излезнах след нея. Тръгнах след нея, като тръгнах надолу по уличката. Стигнахме до стената, след което се спряхме.
- Повярвай ми, не ти трябва да знаеш. Най-много да ми се изсмееш в лицето и да ме сметнеш за "откачалката, с която пих кафе".

- "Ако чуеш за миналото ми" - сам го каза. Защо въобще го спомена, след като не искаш да ми кажеш? Извинявай, аз съм момиче и е нормално когато ми се загатне нещо да искам да го разбера докрай! Така че или ми кажи веднага или сама ще разбера. Не е толкова трудно да намериш информация за някой, който е тук от доста време. Имаш точно две минути да говориш. По-добре започвай, защото те вече текат. - мразех се още повече, когато влизах в ролята на майка си. не исках да се държа така, а то явно си ми бе в кръвта. Дъждът продължаваше да се сипе. Глупости! Сякаш някой го изливаше с кофи, с което настроението ми още повече се развали. Обичах когато вали, но когато си бях вкъщи на топличко и далеч от прозорците.